Дъглас Престън - Черен лед

— Ако това там се окаже космически кораб — рече Амира с приглушен от маската глас, — някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.

Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.

— Всичко е готово.

— Добре — изсумтя Глин. — Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.

Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.

— Странно, изобщо не напредвам — рече Амира.

— Вдигни сондата.

Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.

— Изглежда наред.

— Обороти в минута?

— Дванайсет хиляди.

— Увеличи до шестнайсет и спусни отново.

Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после — нищо.

Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.

— Спря — рече тя.

— Имаш ли представа защо?

— Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.

— Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.

Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.

— Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!

Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.

Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.

— Какво стана? — попита остро Глин.

Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.

— Не знам.

Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.

— Не. Рейчъл, първо установи какво се е случило.

С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.

— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.

Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.

— „Грешка, код 47“ ли каза?

— Аха.

— Невъзможно.

Последва кратка пауза.

— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.

Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.

— Сондата е изгоряла.

— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…

Глин мушна наръчника в гънките на якето си.

— Повярвай.

Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.

— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.

Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.

Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.

— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.

— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.

Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.

— Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!

Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.

Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.

— Сега какво ще правим? — попита Амира.

— Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.

Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.