Дъглас Престън - Черен лед

Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.

— Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.

Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.

— Отстъпете назад — повтори по-остро Глин.

Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.

Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той — може би единственият човек на света с въображение и с ресурси — се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.

— Мистър Лойд — чу гласа на Глин. — Казах да се отдръпнете.

Вместо да стори това, Лойд се наведе.

Глин повиши тон:

— Палмър, не го прави!

Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.

Горе се бе възцарила кратка тишина.

— Как е на пипане? — чу да пита Макфарлън.

— Студен — отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.

Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.

— Много е студен.

Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.

Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.

Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му — кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.

Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.

— Свърши ли доклада? — попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.

В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.

— „Метеоритът е червен“ — прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. — Ето това е, което обичам най-много у мъжете — краткостта.

— Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?

Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.

— Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.