Дъглас Престън - Черен лед

Макфарлън откачи радиостанцията си, видя, че още не работеше, закопча я отново и сви рамене. Глин щеше да узнае по-късно. За Макфарлън бе необяснимо странно, че Бритън и Глин, както и всички останали можеха да си стоят на мостика, погълнати изцяло от работата си, без изобщо да подозират кризисната ситуация, която се бе развила пет-шест палубни нива под краката им. Питаше се какво ли, по дяволите, ставаше горе; бурята изглежда се засилваше.

Усети как той самият се залюля заедно с кораба. Беше въпрос само на време, докато потокът солена вода отново се насочи към паяжината.

Потънаха в мълчание. Макфарлън погледна Рейчъл: тя тъкмо бъркаше в джоба на ризата си, извади кутийка за бижута, в която бе поставен CD-ROM диск и го огледа доволна. След това въздъхна с облекчение и прибра кутийката.

— В бързането го забравих — рече тя. — Слава Богу, че не е повреден.

— Какво е това? — попита той.

— Преди да се върнем на кораба, прехвърлих всички данни от тестовете на метеорита върху този диск — отвърна тя. — Исках да ги прегледаме още веднъж. Ако се измъкнем живи от тук, разбира се.

Макфарлън не каза нищо.

— Би трябвало да има вътрешен енергиен източник — продължи Рейчъл. — Как инак би могъл да генерира такъв електрически ток? Ако бе просто един кондензатор, щеше да е разредил всичкия си ток преди милиони години. А той генерира заряда вътре в себе си. — Тя потупа диска в джоба си. — Отговорът трябва да е скрит някъде в тези данни.

— Онова, което искам да узная, е просто от каква среда идва той. Имам предвид, че това нещо реагира тъй бурно на солена вода — въздъхна Макфарлън. — О, майната му! Да дадем на проклетия камък малко почивка.

— Точно това е проблемът — каза Рейчъл. — Може би той не е просто камък.

— Не ми пробутвай пак теорията си за космически кораб.

— Няма. Може би е нещо доста по-просто от космически кораб?

Макфарлън понечи да отговори, но спря. Накреняването на кораба ставаше все по-голямо.

— Там, горе, вълнението сигурно е адско.

Тя кимна.

— Всеки миг ще текне.

Чакаха в мълчание, а корабът се наклоняваше все по-стръмно. Най-сетне на върха на гребена на голяма вълна поточето морска вода отново се отдели от борда и се насочи във въздуха към платната. Макфарлън скочи на крака и се вторачи в очакване през прозореца на наблюдателния пункт. Успя да чуе на фона на грохота на океана и воя на вятъра идващият отдолу шум на потропващите върху платната капки. Забеляза, че водата се стича безвредно по тях и изчезва в процепите между гредите на дъното.

Изчакаха, затаили дъх, още малко. След това Рейчъл въздъхна дълбоко.

— Изглежда сработи — рече тя. — Поздравления.

— Моите поздравления — отвърна Макфарлън. — Идеята беше твоя.

— Да, знам. Но ти се сети за солеността.

— Но след като ти ми подсказа — поколеба се Макфарлън. — Чуй ни само какви ги дрънкаме — продължи той. — Заприличали сме на едно шибано самовъзхваляващо се дружество.

Усети как се усмихва широко въпреки умората. Почувства как от плещите му се стовари огромна тежест. Вече знаеха какво бе причинило експлозиите. Бяха предприели необходимите мерки, за да ги предотвратят. И бяха на път за дома.

Той погледна надолу към Рейчъл, черната й коса блестеше на мижавата светлина. Само допреди няколко седмици мисълта да сподели с нея тази ведра, спокойна тишина би била невероятна. Ала ето, че сега му бе трудно да си представи да бъде без нея, без тя да е рамо до рамо в работата му — да довършва изреченията му, да го дразни, да предлага хипотези, да подхвърля остроумни забележки, да предоставя плодовете на интуицията си, независимо дали бяха желани или не.

Тя се бе облегнала върху стената на танка, загледана в нищото; корабът отново се накрени силно, а тя не усещаше, че той я гледа.

— Чу ли нещо? — попита. — Мога да се закълна, че чух далечна експлозия.

Но Макфарлън почти не я чуваше. За своя изненада той клекна до нея, привлече я към себе си, обладан от чувство, много по-различно от страстта, която го бе обзела за кратко време в кабината й.

Тя склони глава на рамото му.

— Знаеш ли какво? — рече той. — Ти си най-готината и най-умната асистентка, която съм имал от много време насам.

— Хм. Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

Той я погали нежно по бузата, след това повдигна брадичката й, а в това време връхлетя поредната голяма вълна. Водата плисна шумно върху платната.

— Означава ли това, че ще трябва да нося пръстена ти от МТИ 29 29 Масачузетски технологичен институт, един от най-престижните американски университети в областта на точните науки. — Б.пр. ? — прошепна тя.