Дъглас Престън - Черен лед

— Корабът не слуша…

Валенар усети как го прободе болката на страха — не за себе си, а заради недовършената мисия — но след това почувства как кърмата потъна в морето и винтовете захапаха водата.

Бавно издиша, а след това се наведе към проговорната тръба, сякаш нищо не се беше случило.

— Докладвайте за засечени въздушни цели.

Нито един кораб не би могъл да се притече на помощ на американците в това време, в това бе уверен; но не бе толкова сигурен за самолетите.

— Нямаме засечени цели в радиус двеста мили — отвърна централният пост за управление. — Лед — на юг.

— Какъв лед?

— Два големи ледени острова и различни по големина граулери и дрейфуващи ледени парчета.

„Бягат към леда“, помисли си доволен Валенар. Това бе отчаян ход: да насочиш един танкер отвъд Ледената граница, нарочно да го насочиш към леда в подобна буря. Но това бе единственият им ход и той го бе очаквал. Може би си мислеха, че могат да си играят на криеница сред айсбергите, или да избягат под прикритието на тъмнината. Може би се надяваха на мъгла. Но това нямаше да им донесе успех. Тъкмо обратното, ледът щеше да бъде негово предимство, тъй като щеше да успокои тежкото вълнение. А и в ледените полета разрушителят щеше да бъде много по-маневрен от танкера. Щеше да ги потопи в леда — ако самият лед не ги ликвидираше преди него.

— Навлизаме в обсега на оръдията, сър — обади се командирът на частта за управление на боя.

Валенар погледна над гребените на побелелия от щорма океан. Сега можеше да зърне от време на време тъмното петно на американския кораб и без бинокъл. Намираше се на може би осем мили разстояние, но дори и на такава дистанция представляваше голяма, тлъста цел.

— Достатъчен ли е визуалният контакт за прицелване? — попита.

— Още не, сър. Визуалното прицелване ще е трудно в това море и на такава дистанция.

— Тогава ще изчакаме да приближим още.

Минутите се точеха едва-едва; настигаха съвсем бавно американския кораб. Небето притъмня, но вятърът се задържаше със скорост осемдесет възла. Страхът, обхванал мостикът, си оставаше — здравословен, ободряващ. Слънцето захождаше. Валенар продължи да издава грижливо обмислени заповеди за промяна на руля и хода на машините в отговор на променящата се посока на прииждащите вълни. Заварките на винтовете и кормилното перо държаха добре. Хората му си бяха свършили отлично работата. Жалко само, че толкова много загинаха.

Нощта скоро щеше да се спусне, а „Ролвааг“ се движеше без светлини. Не можеше да чака повече.

— Господин Касео, простреляйте целта и я хванете във вилка. Само с трасиращи.

— Слушам сър — отвърна артилеристът. — Само трасиращи.

Валенар сведе поглед към носовите оръдия. След минута видя как се завъртяха, дулата се издигнаха под около четирийсет и пет градуса ъгъл, след което стреляха едно подир друго. Дулата отскочиха назад в изригналите пламъци, мостикът се разтресе от отката. Валенар прилепи бинокъла до очите си и се вгледа в дъгата на прострелните снаряди в бурята. И двата паднаха далеч, „късо“ от танкера.

Корабът се гмурна в поредната падина, след това отново се изкачи. И носовите оръдия отново изстреляха трасиращи снаряди, докато бяха на гребена. Тези прелетяха по-дълго разстояние, но пак дойдоха „къси“.

Командващият стрелбата офицер изчисли как следващите изстрели да бъдат дадени, когато бъдат на гребена, и зададе леки корекции. След няколко минути се обади отново:

— Команданте, мисля, че разполагаме с достатъчно данни, за да започнем честа стрелба по целта.

— Много добре. Търсете поражения. Искам корабът да бъде поразен, за да забави ход, но не и да го потапяме. След това ще приближим и ще го разстреляме от упор.

Подир тези негови думи се възцари най-кратката възможна тишина.

— Слушам, сър — отвърна офицерът.

Когато разрушителят се изкачи, оръдията забумтяха отново — този път от дулата излитаха истински снаряди и с писък очертаваха смъртоносни оранжеви дъги на юг.

Макфарлън се отпусна назад върху преградата на наблюдателния пункт, пренебрегна близкия стол и просто се смъкна по стената върху металната палуба. Чувстваше се напълно изтощен. Безброй мускулчета на ръцете и краката му потръпваха конвулсивно. Усети как Рейчъл се свлече до него, но бе твърде изморен дори да я погледне.

Нямаха време да потърсят помощ, тъй като метеоритът блокираше радиостанциите им, затова се принудиха да потърсят решение сами. Застанали в коридора, в безопасност зад затворения люк, те най-накрая разработиха осъществим план. В складовите помещения зад тях имаше достатъчно водонпепроницаеми платна, метнати върху купчини различни припаси. Положиха няколко от тях върху паяжината на шейната обгърнала метеорита, за да го предпазят от морската вода. Отне им половин час трескава работа, извършена под постоянната заплаха от нова експлозия.