Дъглас Престън - Черен лед

Команданте се вторачи в Глин. А когато заговори, тонът му бе отново спокоен.

— Върнете ми Тимер и може би ще преосмисля решението си дали да ви оставя да вземете метеорита.

Глин знаеше, че това бе лъжа. Ако му върнат младежа, Валенар би ги оставил да си тръгнат точно толкова, колкото ако наистина можеха да му го върнат. Бе разбрал от Пъпъп, че команданте има фанатично предан екипаж. И сега може би бе в състояние да разбере защо: Валенар отвръщаше на лоялността на хората си със същата свирепа лоялност. Глин бе сметнал, че той щеше да бъде мъж, за когото останалите хора са заменими. Не бе очаквал да види тази черта на Валенар. Тя не пасваше на портрета, който хората му в Ню Йорк бяха съставили, нито на досието за миналото му, с което се бе сдобил. Но въпреки това те бяха полезни. Налагаше се да направи преоценка на Валенар. Във всеки случай сега разполагаше с необходимата му информация: вече знаеше какво знае Валенар. А собственият му екип бе имал достатъчно време да стори онова, което бе необходимо.

— Ще предам предложението ви на капитана — рече той. — И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. — Глин се поклони леко. — А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.

Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.

— Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.

Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.

Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля — на посредник и секретар.

— Мистър Лойд?

— Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?

Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.

— Върна се преди два часа.

— И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?

— Не.

— Може би не е предложил достатъчно пари.

— Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.

— Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсет милиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.

Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.

— Та какъв е планът на Глин?

Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.

— Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.

— Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.

— Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря — нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.

— Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…

Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.

— Сам? Сам?

— Тук съм.

— Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.

— Добре — отвърна уморено Макфарлън.

— Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?

— Той все още е скрит на онази скала.

— Кога ще бъде натоварен на кораба?

— Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.

— Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.

— Буря ли? — попита Макфарлън.

Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.