Дъглас Престън - Черен лед

Ели Глин стоеше на входа на ледения тунел и наблюдаваше напредъка на големите машини. Всичко вървеше по план, въпреки двата смъртни случая наскоро. Половин дузина дебели шлангове се виеха като змии изпод леда и бълваха дим от дизелите и сажди: импровизирана принудителна вентилационна система, която да изсмуква изгорелите газове от тунела, докато тежките машини прокопаваха леда. Беше по своему красиво, помисли си Глин, още един инженерен бисер от дългия списък, откакто бе започнало осъществяването на проекта. Стените и тавана на тунела бяха грапави и с груби ръбове, раздробени на безкрайни възли и ръбчета. Милиони пукнатини и цепнатини образуваха невъобразими паяжини по стените — чисто бели на фона на удивителното тъмносиньо на леда. Единствено подът бе гладък, покрит с вездесъщия ситен чакъл, върху който щеше да мине платформата.

Тунелът бе осветен от единична верига флуоресцентни лампи. Като се вгледа напред, Глин видя метеорита върху платформата му, червено петно във вътрешността на приказна бяла тръба. В тунела се носеше екотът от мачкане и стриване — дело на невидими машини. В далечината премигнаха фарове и някакво возило заобиколи метеорита и тръгна към Глин. Беше влакче от вагонетки, пълни с блещукащи, сини парчета лед.

Откритието, че метеоритът можеше да убива при докосване, бе удивило Глин повече, отколкото би си позволил да признае. Въпреки че още в началото бе издал заповеди камъкът изобщо да не се докосва пряко, винаги бе смятал това само за благоразумна предпазна мярка. Усещаше, че Макфарлън бе прав: експлозията бе предизвикана от докосване. Необходимо бе да се направи преоценка на стратегията. Това бе причинило нова ревизия на анализа на съотношението успех-провал — анализ, за чието изработване бе необходим буквално целият капацитет на компютрите на ЕИР в Ню Йорк.

Глин погледна още веднъж червения камък, кацнал като скъпоценен камък върху леглото си от зелен абанос. Това нещо бе убило човека на Валенар, бе убило Рошфор и Евънс, бе убило Масънкей. Странно, че не бе убило Лойд. То несъмнено бе смъртоносно… но истината бе, че все още бяха под чертата на допустимите нещастни случаи. Проектът им с вулкана бе струвал петнайсет човешки живота, включително и живота на един натрапчив министър от правителството, който настояваше да стои там, където не биваше да бъде. Глин си напомни, че въпреки странностите на скалата, въпреки проблема с чилийския разрушител, в основата си задачата изискваше да се премести и превози един тежък предмет.

Погледна часовника си. Макфарлън и Амира щяха да дойдат навреме; винаги пристигаха навреме. И той ги видя да слизат от снегомобил при входа на ледения тунел — Макфарлън мъкнеше брезентова чанта с инструменти. След пет минути вече бяха застанали до Глин. Обърна се към тях.

— Разполагате с четирийсет минути — докато тунелът бъде завършен и метеоритът бъде отново преместен. Използвайте ги пълноценно.

— Това и възнамеряваме — отвърна Амира.

Видя я как измъква екипировка от брезентовата чанта и подготвя инструментите, докато Макфарлън мълчаливо заснемаше скалата с дигитална камера. Беше способна. Макфарлън бе узнал за докладите й, което Глин бе и очаквал. Получи се желаният ефект: Макфарлън бе предупреден, че поведението му се наблюдава. Освен това се появи морална дилема, която да я занимава — и това бе от полза, защото я отклоняваше от далеч по-болезнени морални въпроси, каквито имаше склонност да си задава. Моралните въпроси нямаха място в този хладнокръвно изпълняван инженерен проект. Макфарлън бе посрещнал всичко по-добре, отколкото предвиждаше профилът му. Макар и противоречива личност, той се бе оказал неочаквано много полезен.

Глин забеляза да пристига друг снегомобил — също с пътник. Сали Бритън слезе, дългото й тъмносиньо, флотско палто се развяваше подире й. Необичайно за нея, тя не носеше капитанската си фуражка и меднорусата й коса блестеше на светлините в тунела. Глин се усмихна. Беше очаквал това още от експлозията, която уби чилийския шпионин. Очакваше го, дори изпитваше нетърпение.

Когато Бритън приближи той се обърна към нея с искрено доброжелателна усмивка.

— Радвам се да ви видя, капитане. Какво ви води насам?

Бритън се огледа, интелигентните й зелени очи попиваха всичко. Застинаха, когато съзря метеорита.

— Мили Боже! — рече тя и забави стъпки.

Глин се усмихна.

— Винаги шокира, когато човек го види за пръв път.