Дъглас Престън - Бездна

— Докторе?

Хач се бе подпрял на щурвала и се опитваше да надделее над спомена. Ужасът го обземаше като морска болест. Дъждецът барабанеше по прозорците на ходовата рубка, жално биеше камбаната на буя. Ала и нещо друго бе примесено с ужаса, нещо ново: съзнанието, че там, долу, наистина имаше съкровище — че дядо му не е бил пълен глупак, като е съсипал три поколения от семейството си за нищо. В един миг той разбра какво щеше да бъде решението му: последният отговор, който дължеше на дядо си, на баща си и на брат си.

— Доктор Хач? — повика го отново Найдълман.

Хлътнатините по лицето му блестяха от влагата.

Хач пое на няколко пъти дълбоко дъх и си наложи да отпусне яката хватка на щурвала.

— Да обиколим ли острова? — рече той като с усилие поддържаше равен тона си.

Найдълман пак го погледна. След това кимна и вдигна отново бинокъла.

Хач даде газ, зави към морето, излезе от подветрената страна и пое срещу вятъра. Караше на малък ход, с три възела скорост, избягваше „китовите гърбове“ и другите скали — ужасяващите пътни знаци, които бяха току до тях.

— Изглежда доста непристъпно място — рече Найдълман. — По-непристъпно, отколкото си го бях представял.

— Тук няма естествено пристанище — отвърна Хач. — Островът е заобиколен от рифове и има ужасен висок прилив. Подложен е на въздействието на открития океан и всяка есен го връхлитат жестоки щормове. Прокопани са толкова много тунели и шахти, че голяма част от острова е наводнена и неустойчива. Дори по-лошо — някои от фирмите са използвали експлозиви. Под земята има неизбухнал динамит, детонационни капсули и Бог знае още какво, което само чака да гръмне.

— Какъв е онзи потънал кораб? — попита Найдълман и посочи масивната усукана метална конструкция, която се надигаше над хлъзгавите, покрити с водорасли скали.

— Баржа от времето на дядо ми. Била е закотвена в морето с плаващ кран, североизточният вятър я връхлетял и я изхвърлил на камъните. След като океанът най-после я хванал, нямало повече какво да се спасява. Това е бил краят на усилията на дядо ми.

— Дядо ви оставил ли е някакви архиви? — попита Найдълман.

— Баща ми ги унищожи. — Хач преглътна трудно. — Дядо ми е банкрутирал заради този остров и баща ми цял живот мразеше всичко, свързано с него. Дори преди нещастния случай.

Гласът му потрепери и той стисна щурвала, вторачен напред.

— Извинете — рече Найдълман и чертите на лицето му се посмекчиха. — Дотолкова съм погълнат от всичко това, че понякога забравям за личната ви трагедия. Простете ме, ако задавам нетактични въпроси.

Хач продължи да се взира пред носа на лодката.

— Няма нищо.

Найдълман замълча и Хач му бе благодарен за това. Нямаше нищо по-болезнено от туй да слушаш обичайните баналности от добронамерени люде, особено пък онези, които започваха с „Не се самобичувай, вината не е била твоя“.

„Плейн Джейн“ заобиколи южния край на острова и застана на борд към мъртвото вълнение. Хач подаде още малко газ и лодката пое напред.

— Удивително — рече тихо Найдълман. — Само като си помисли човек, че този малък остров от пясък и камъни ни дели от най-голямото заровено съкровище.

— Внимавайте, капитане — отвърна Хач с игрив, по неговото собствено мнение, тон. — Подобно възторжено мислене е разорило десетина фирми. Най-добре да си спомним старото стихотворение:

Найдълман са обърна към него.

— Виждам, че сте си дали труда да прочетете и нещо извън учебния материал — „Анатомия“ на Грей и наръчника на Мерк. Не са много касапите, които могат да цитират Ковънтри Патмор 10 10 Ковънтри Кърси Дайтън Патмор (1823–1896) — британски поет, приятел на Тенисън и Ръскин, участник в групата на т.нар. „прерафаелити“. Най-прочутата му стихосбирка е „Непознатият Ерос.“ — Б.пр. .

Хач сви рамене.

— От време на време попрочитам поезия. Отпивам от нея на малки глътки като от хубаво порто. А какво е вашето извинение?

Найдълман се усмихна.

— Прекарал съм повече от десет години от живота си на море. Понякога там няма какво друго да се прави, освен да се чете.

Откъм острова изведнъж се чу някакъв звук като от прокашляне. Той се засили, превърна се в тихо бучене и най-сетне изригна в гърлен стон, все едно умираше някакво дълбоководно чудовище. Хач усети как кожата му настръхва.