Дъглас Престън - Бездна

Бореше се с паниката и отчаянието, които се надигаха у него. Тази последната не бе случайно насложила се вълна. През оставащите три мили щеше да бъде все същото.

Започна да изпитва злокобно чувство при всяко усукване на лодката: странни вибрации, подръпване на щурвала. Лодката се държеше, сякаш бе прекалено тежка, с голям баласт. Погледна назад през шибащия вятър. Трюмните помпи работеха с целия си капацитет, откакто бяха напуснали пристанището, но старата „Плейн Джейн“ нямаше датчик за отчитане нивото на сантинните води. Нямаше как другояче да разбере колко вода имаше в трюма, освен ако не я измери сам.

— Изабел! — изрева той, запънал крака в стените на рубката и стиснал здраво щурвала. — Иди в предната кабина и развий металния люк в средата на пода. Виж колко вода има в трюма и ми го съобщи.

Бонтер избърса очи от дъжда и кимна, че е разбрала. Под погледа на Хач тя пропълзя по пода на рубката и отвори вратата на кабината. След малко се появи отново.

— Пълен е до една четвърт! — извика тя.

Хач изруга, сигурно се бяха ударили в някакъв плаващ предмет, който бе пробил корпуса; той изобщо не бе усетил удара в това бурно море. Погледна отново лорана. Две и половина мили до острова. Твърде далеч бяха стигнали, за да се връщат обратно. А може би и твърде далеч, за да успеят.

— Поеми щурвала! — извика той. — Ще отида да проверя дингито.

Той запълзя назад, стиснал отчаяно с две ръце планшира.

Дингито все още беше зад кърмата, подскачаше като коркова тапа на въжето си. Беше сравнително сухо, „Плейн Джейн“ го бе предпазила от повечето големи вълни. Ала сухо или не, Хач се молеше Богу да не им се налага да го използват.

Още в мига, в който смени Бонтер на щурвала, той усети, че лодката бе натежала забележимо. Трябваше й повече време, за да се изкачи по огромните маси вода, които я натискаха надолу.

— Добре ли си? — извика Бонтер.

— Засега — да — отвърна той. — А ти?

— Страх ме е.

Лодката отново се спусна в падина, в същата призрачна тишина, и Хач напрегнато зачака да се издигне, положил ръка върху ръчките за газта. Ала тя не се издигна.

Хач изчака. След това лодката пое нагоре, но далеч по-бавно отпреди. В един миг на надежда той си помисли, че може би лоранът се бе повредил и че вече бяха навлезли в подветрената сянка на острова. След това чу странен тътен.

Високо над главата си видя гладката, хималайска скала на водната стена. Гребенът изпревари врящата разпукваща се вълна с ръмжене и съскане като живо същество.

Извила врат нагоре, Бонтер също я видя. И двамата не казаха нищо.

Лодката се издигаше и издигаше, сякаш до безкрайност, докато водата постепенно изпълваше въздуха с рев на водопад. Последва страхотен трясък, вълната се стовари право върху тях; лодката бе отхвърлена назад и нагоре, палубата й се изправи почти вертикално. Хач се улови отчаяно, усетил, че краката му се плъзгат по палубата. Усети как водата в трюма се отля и лодката се плъзна странично.

След това рулят изведнъж олекна. След като ревящата маса вода отмина, той осъзна, че лодката е наводнена.

„Плейн Джейн“ се накрени на борд и започна да потъва бързо, твърде пълна с вода, за да се изправи сама. Хач погледна назад. Дингито също бе поело известно количество вода, но все още бе на вода.

Бонтер проследи погледа на Хач и кимна. Притиснали се до борда, до кръста в мътната вода, те си запробиваха път към кърмата. Хач знаеше, че обикновено след голямата вълна следваха серии от няколко по-малки. Разполагаха с две, може би три минути, за да се качат на дингито и да се отделят от „Плейн Джейн“, преди тя да ги е повлякла със себе си.

Стиснал релинга, Хач затаи дъх, когато водата ги заля веднъж, а после и втори път. Усети, че ръката му напипва кърмовия релинг. Кнехта, на който бе завързал дингито, вече бе твърде дълбоко под водата, за да го достигне. Намери опипом въжето в студената вода. Пусна релинга и започна трескаво да обира въжето, като същевременно риташе с все сила с крака във водата; най-сетне чу как носът на дингито се удари о кърмата. Пълзешком се спусна в него, падна тежко на дъното, след това се изправи и потърси Бонтер.

Тя се държеше здраво за кърмовия релинг, а „Плейн Джейн“ вече почти се бе скрила под водата. Той хвана въжето и започна да обира, за да приближи дингито към кнехта. Нова голяма вълна ги повдигна и ги задуши със солената си пяна. Наведе се напред, сграбчи Бонтер под мишниците и я изтегли в дингито. След като водата се оттегли, „Плейн Джейн“ се преобърна с дъното нагоре и започна да потъва във водовъртеж от мехурчета.