Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Въпреки че Примо Касторини беше технически оправдан като причина за изпадането в кома на моето сладурче, никой не купуваше шунката му. Гражданите не можеха да я понасят. И това, разбира се, даде коз в ръцете на братята Мадалони и на техните съюзници от фабриката за свинско на Пучило.

Така всички шунки, които Примо Касторини подготвяше с такава любов, останаха да висят в склада на „Щастливото прасе“. И не само в склада. Съществуваше голям проблем със свръхпроизводството, защото за шунките са необходими години, за да достигнат безупречно състояние, а преди трагедията търсенето винаги бе по-голямо от предлагането. Сега имаше толкова много шунки, че се налагаше да бъдат съхранявани навсякъде, където имаше място. Висяха в коридора, в кухнята, на тавана под покрива, дори в спалнята на Примо Касторини.

Вярно е, че той вече не се забавляваше там, както правеше в дните преди идването на Фернанда Пондероза, която му отне вкуса към всяка друга жена, но все пак не би избрал да споделя спалното си помещение с парчета свинско месо. Шунките висяха там в стройни редици, провесени от гредите, и го наблюдаваха. Дори когато спеше, чувстваше върху себе си как мъртвите им очи го порицават. Ужасно много пари бяха вложени в тях и това правеше ситуацията още по-лоша.

И дали заради времето или вследствие принуда от враговете му, но малцина купуваха дори наденици. Хората все още влизаха в магазина, но в повечето случаи не купуваха нищо, което вбесяваше Примо Касторини. Просто идваха, за да клюкарстват.

Времето започваше да тревожи всички. Жегата бе неестествено силна. Температурата се покачваше така, сякаш гигантска ръка вдигаше термостата нагоре. Това беше нажежена до бяло жега, най-лошият вид. Слънцето представляваше рана на небето. Земята се печеше като самун в изгарящата горещина на пещите на Бордино.

Тучната ни трева вече не беше с цвета на ябълки. Бе изгоряла до кафяво и в нея не бяха останали хранителни вещества за преживните животни. Естествено, страдаха и посевите. Доматите изсъхнаха на корените си. Ябълки, праскови, круши, вишни и смокини съхнеха по клоните. Пъпешите експлодираха като артилерийски снаряди и нещастният Герберто Николето преживя унижението парче кора да му се забие в дупето като шрапнел. Моята господарка никога не бе виждала подобно нараняване и макар с помощта на деликатна операция да успя да го измъкне, Герберто Николето никога не възстанови напълно самочувствието си. Инцидентът го накара да се откаже от фермата за пъпеши, която фамилията му притежаваше от петнайсет поколения, и вместо това той започна нова кариера като продавач на прахосмукачки.

Реколтата от ръж, жито, царевица, ечемик и леща почерня. Цяло поле с домати стана жертва на спонтанно вътрешно изгаряне. Всички се страхуваха от горски пожар и тези, които бяха достатъчно невнимателни, за да продължат да пушат цигари, бяха смятани за убийци.

Пасищата вече не можеха да изхранват животните, които зависеха от тях за прехраната си. Бедните овце във вълнените си палта, изглежда, страдаха най-много. Те само лежаха по гръб с крака във въздуха. Овчарите не можеха да направят нищо. Козите и кравите спряха да дават мляко и лежаха на сянка, правейки си вятър с листа от лапад. Всички животни се обезводниха. После отслабнаха и се сбръчкаха. Мария Календа прекарваше дните си в изпомпване на вода и къпане на прасетата с нея. Беше невъзможно да се бие масло или да се прави сирене.

Кучетата полудяха и повечето трябваше да бъдат застреляни, включително Макс, кучето на моя беден Аркадио, по чиято муцуна не след дълго се появи пяна. Мнозина, разбира се, приеха това за знак. Котките също започнаха да полудяват. Последваха ги паяците. Те плетяха къдрави паяжини като кичури коса. Мухите вече не си правеха труда да летят и лежаха където си бяха, като се молеха за смърт. Плъховете също легнаха по пътищата и на праговете, дишайки тежко.

Един ден Фернанда Пондероза се върна в къщи от „Щастливото прасе“, за да открие, че маймуната й Оскар е родила близнаци. Намери го седнал в клетката да кърми миниатюрните създания с размерите на нарове. Оскар я погледна с очи, изпълнени с укор, че не е помогнала по-рано с нещо в тази ситуация, но Фернанда Пондероза наистина не бе подозирала нищо. Тя дори не беше забелязала, че маймуната е наддала на тегло, въпреки че моряшките костюмчета, с които неизменно обличаше Оскар, наистина го стягаха повече. Тя нарече бебетата Соле и Луна — Слънце и Луна, и прие раждането им за добър знак, макар да бе изненадана, че не го е предвидила.