Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Настъпи пауза, дълга пауза, докато те разравяха пластовете на всичко, което желаеха. Как им се искаше то да се сбъдне. Радостта. Въодушевлението. И накрая отчаяние, когато всички пластове на невъзможното се струпаха и задушиха искрите.

Кончета Крочета първа беше обзета от страхове. В края на краищата тя беше тази, която направи първата стъпка. Трябваше да оправдае идването си тук по такъв нетрадиционен начин с разумни и смислени причини. Въпреки обещанията, които бе дала пред себе си по обратния път от болницата, цялата предишна неловкост и смущение прие огромни размери и се засили. И самият доктор се изчерви като домат при мисълта колко глупав се бе показал, когато се срещнаха за последен път. Това, което бе започнало обещаващо само преди две секунди, се превърна драматично в пропаст от глупост и срам.

Потискайки трепета в гласа си, тя обясни странното състояние на бебето Фонди. От разумния й разказ никой, и най-малко докторът, не можеше да разбере вълнуващите я чувства. Магията наистина беше изчезнала. Тя толкова добре успя да се държи строго професионално, че у Амилкаре Кроче се затвърди убеждението, че изобщо не се интересува от него и през всичките тези години се е измъчвал под влиянието на една самоизмама. Любопитството му бе събудено от идеята за бебе с крила и той побърза да обуе маратонките си и да хвърли на гърба си раницата, в която държеше мехлема и лапите със синап за професионална употреба, а също инструментите и екипировката за първа помощ.

Ние тръгнахме заедно, но въпреки неотдавнашните си тренировки аз бях по-бавна поради теглото на Кончета Крочета на гърба ми, а освен това този ден вече бях изминала много километри. Макар да ме пришпорваше безмилостно по меката долна част на корема, ние скоро бяхме изпреварени от атлетичното изпълнение на доктора. Той ни махна срамежливо от върха на първия хълм пред нас, след което изчезна от погледите ни.

Слънцето също избра този момент, за да потъне зад планините, като ни потопи в мастилен мрак, който се отразяваше в нещастието на всяка една от нас. Отмина още един ден, през който моят възлюблен лежеше като труп. Колко още щяха да последват, преди да приключи това агонизиращо очакване?

Докато Белинда Фонди лежеше като безжизнена в резултат от сънотворното, дадено й от Кончета Крочета, Ромео пое грижите за бебето. Той успя по някакъв начин да развърже хомота и да остави прозореца отворен.

Не бе в състояние напълно да обясни последвалото, но човек добиваше впечатление за тихо пляскане на криле като при лебед, който нарежда перата си, бриз лек като зефир; и след секунда Серафино вече го нямало. Рязко очертано на фона на луната, огромната, тлъста, восъчна луна, бебето запляскало с криле все по-високо и по-високо, оставяйки зад себе си ято бели гълъби.

В този момент пристигна доктор Кроче и стана свидетел на трагедията още от двора, без да може да направи нищо по въпроса. Почти не вярваше, че това е възможно, макар да го беше видял със собствените си очи. Ромео Фонди изтича навън от къщата, въоръжен с мрежата за пеперуди, в която Кончета Крочета веднъж вече бе хванала бебето през деня, и макар да тичаше бързо и да подскачаше толкова високо във въздуха, колкото можеше, случаят беше безнадежден. Доктор Кроче тичаше до обезумелия баща и когато на Ромео Фонди му стана ясно, че синът му е загубен и сега ще се наложи да обяснява случилото се на жена си, той се свлече встрани от пътя и заплака.

Те се взираха заедно нагоре в небето и гледаха как бебето с крила и ятото гълъби ставаха все по-малки и по-малки и от миниатюрни точки върху повърхността на луната те се изгубиха на фона й без следа и никога вече нямаше да ги видят.

Доктор Кроче остави Ромео Фонди да плаче и следващата пролет на мястото, където попиха сълзите му, израсна напълно нов и още неоткрит вид бурен, който предизвика голямо вълнение сред ботаниците по света.

Когато Ромео Фонди се наплака до изтощение, доктор Кроче му помогна да се изправи и като го прегърна любезно през раменете, го поведе бавно обратно към къщата, където Белинда Фонди, все още потънала в дълбок сън от лекарството, не подозираше, че бебето й е изгубено в безкрайните пространства на вселената.

По-късно, когато докторът вече бе дал това малко успокоение на скърбящите родители, той напусна къщата и известно време обикаляше безцелно наоколо, без да знае накъде да поеме. Не можеше да разбере изключителното състояние на бебето и беше потресен. Знаеше, че медицината не може да обясни всичко. Не съществуваше рационално, научно обяснение за случилото се. Но той не вярваше в магии. Нито в дявола. Нито в Бога. По-лесно му бе да каже в какво не вярваше, отколкото в какво вярваше. Лично видя как бебето отлита с крила, които се разтваряха от раменете му. Никога през цялата си лекарска практика не беше чел съобщения за такива неща, да не говорим за лични наблюдения. Къде можеше да започне да търси обяснение?