Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Сред хаоса на света имаше само едно сигурно нещо. Кончета Крочета. Знаеше, че се нуждае от нея, и изпитваните от него чувства на неблагополучие, разпад и липса на покой в душата и тялото му, усещането, че е чужденец в някаква чужда страна — всичко това той приписваше на неспособността си да стигне до нея. Стараеше се да не гледа на Кончета Крочета като на някаква панацея за всички неудачи в живота си, но, от друга страна, чувстваше, че докато не се разреши този единствен проблем, останал неразрешен и неконсумиран в продължение на двайсет години, нямаше да може да погледне отвъд него.

Без да го съзнава, той беше пристигнал до нашата къщичка. Това го изненада. Тревожеше се, че ще бъде забелязан. И какво от това? Какво значение имаше това сега? Важно беше само едно. Да я поиска да бъде негова. Той обиколи хиляда пъти квартала около къщичката. Ако можеше да отиде при нея. Да я прегърне. Да потъне в нея и да избяга от света за малко, завинаги. Но краката му не позволяваха да се появи на прага й. Всеки път, когато се спираше там за секунда, те продължаваха безмилостно да го носят в обиколки около квартала.

Аз не бях там, разбира се, защото избрах малките часове на нощта за посещенията си в болницата, но когато се върнах, усетих с чувствителния си нос, че докторът е прекарал по-голямата част от нощта в квартала в очакване на шанса си с моята господарка, както в миналото преди трагедията аз чаках пред къщичката на Аркадио Карнабучи.

Но накрая докторът си отиде. На хиляда и първата обиколка той разбра безнадеждността на всичко това. Кончета Крочета го мразеше. Държа се толкова официално по-рано същата вечер. Толкова грубо и професионално. Сега съзнаваше, че е изпуснал шанса си с нея. И тя го наказваше. Ако беше заговорил преди години, можеха да открият щастието. Но сега знаеше, че се заблуждава, ако смята, че тя му е дала в замяна дори капка от огромния океан любов, който той изпитваше към нея.

В същото време Кончета Крочета лежеше будна и скърцаше със зъби заради начина, по който бе объркала всичко с доктора. Каква глупачка беше. Истинска глупачка. Повтаряше си всяка дума от техния скован разговор. Това дори не можеше да се нарече разговор. Приличаше повече на делова среща. Ох, това беше безнадеждно. Тя беше безнадеждна. Бе изгубила изкуството да разговаря. Вече не знаеше как да говори с мъж. Нищо чудно, че си остана стара мома. И сега поради глупостта си бе обречена завинаги да остане такава.

Тя все още скърцаше със зъби, когато аз се върнах в обора си, защото с острия си слух винаги можех да кажа кога е прекарала лоша нощ. Само ако бе отишла до прозореца и бе погледнала навън, там навън, под светлината на огромната бяла луна все още на небето, щеше да види Амилкаре Кроче сред розите под прозореца й и тогава всичко щеше да бъде съвсем различно.

Но тя не го направи. Натъжен, докторът бавно се върна по обратния път до собствената си къща в Монтебуфо. Когато стигна там, почти се зазоряваше и макар да си легна в леглото напълно облечен, той лежеше, гледаше влажното петно на тавана и не можеше да заспи. Мислеше да се премести някъде. Да започне наново на друго място. Беше се погребал жив в продължение на двайсет години в това селце. Остана толкова дълго заради нея. Но може би беше време да приеме истината, да я забрави и да продължи нататък. Отново го обзе чувството, че трябва да действа сега или никога. Ако не заминеше скоро, щеше да стане твърде късно. Щеше да му отнеме време да се наложи отново на друго място. Може би трябваше да се върне в града. Ставаше прекалено стар за това провинциално тичане. Костите го боляха. Цялото тяло го болеше. В града пациентите поне щяха да бъдат по-близо един до друг. Бърза едночасова разходка, два часа най-много, щеше да го отведе от единия край на града до другия. А тук просто не можеше да покрие района. Нямаше и кой знае каква практика. Липсваха му компания, разговори, цивилизацията. Ръждясваше като стар пирон, забит в парче дърво. Може би заминаването беше единственият начин да изреже Кончета Крочета от сърцето си.

Подобно на доктора и сестрата, Белинда и Ромео Фонди също прекараха безсънна нощ. Белинда остана на прозореца, стискайки напразно мрежата за пеперуди в случай, че бебето й запърха в небето. Искаше да се удави в собствените си сълзи. Искаше да знае как би могла да понесе това.

Ромео я подканяше да си легне в леглото и поне да почине малко, но Белинда си обеща, че няма да почива, докато бебето й е някъде нависоко. Щеше да прекара живота си, загледана навън през прозорците. Подреди всичко в къщата така, че да може да работи, но да продължава да наблюдава. Разви навици на сляпа жена, за да може да върши всичко, без да гледа.