Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Очите й трябваха единствено за да се вглежда в небето за Серафино. Тя се превърна в експерт по предвиждане на времето. Страхуваше се от студените ветрове, които духаха от Алпите далеч на север. Мисълта за голото телце на бебето й, треперещо и с настръхнала кожа, я раздираше на парчета. А тук бяха и чекмеджетата, пълни с малки топли дрехи, които тя бе направила с толкова много любов, вплетена във всяка бримка. Фермерите в района и други, които имаха причини да наблюдават времето, изминаваха дълги разстояния, за да се консултират с нея, и новината се разпространи отвъд границите на околността, защото, за разлика от метеоролозите, тя никога не грешеше.

Белинда Фонди никога не прекъсваше своето бдение дори за да спи и след три години на Ромео Фонди, който беше търпелив мъж, му дойде до гуша. След отминаването на третата годишнина от последния полет на Серафино с обичайното струпване отвън на телевизионни, радиорепортери и журналисти от вестниците тази нощ той насила отдалечи жена си от прозореца и я отнесе в леглото.

След първоначалната схватка Белинда Фонди за пръв път от три години погледна съпруга си и се влюби отново до уши в него. За пръв път осъзна, че го е пренебрегвала.

Когато му дойде времето, Кончета Крочета, която междувременно бе простила на Белинда за ролята й в трагедията, я изроди с момиченце и двете заедно го огледаха внимателно, но не откриха никаква следа от брадавици, нито дори от бенки, петна, родилни петна или лунички. Но Белинда не искаше да поема никакви рискове и докато Феличе не навърши седемнайсет години, когато най-после се разбунтува с по-малките си братя Емилио и Просперо, те всички бяха принудени да носят хомоти, които ги държаха привързани ако не към майка им, то поне един за друг или за мебелите.

Но аз изпреварвам събитията. Малко след отлитането на Серафино Фонди шунката на Примо Касторини беше оневинена от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, но въпреки това моят възлюблен оставаше болен. Лежеше неподвижен, затворен в подобното си на труп тяло. Никой, дори аз, не знаеше, че той вътрешно е в съзнание. На персонала на болницата му омръзна да наблюдава за признаци на възстановяване. И, общо взето, той бе забравен от всички, освен от мен, Сперанца Пати, чиито редовни седмични посещения бяха причина за горчива ревност от моя страна, и от нашия свещеник падре Арканджело, който никога не пропускаше да каже специална молитва за него по време на месата.

Често завесите около леглото му бяха спуснати, тъй като останалите пациенти намираха вида му за депресиращ. Мониторът, който не регистрираше никаква активност, събираше прах. Един паяк оплете паяжината си около пръстите на крака на Аркадио. Самотна муха разви вкус към горната му устна и гъделичкането го подлудяваше, но, разбира се, той не можеше да направи нищо по въпроса. Бремето на собственото му тяло му причиняваше нови и по-големи страдания с всеки изминал ден.

Горда съм да отбележа, че макар често да изпадаше в отчаяние, аз никога не се отказах от надеждата си за него. Твърдо вярвах, че един ден ще възкръсне за живот като пеперуда от какавида. Кой би могъл да знае, може би с течение на времете той щеше да се събуди за мен и заедно да имаме великолепно бъдеще? И така, аз се отдадох на работата и на нощните си посещения в болницата. Честно мога да заявя, че моят Аркадио никога не напускаше мислите ми, въпреки че не мога да кажа дали някога съм присъствала в неговите.

Мъчно ми е да разказвам, че през цялото време, докато лежеше неподвижен, съзнанието му бе заето с темата за Фернанда Пондероза. Тъй като нямаше какво друго да прави, той мислеше за нея денонощно. Подобно на мен, той се измъчваше от върховете и пропастите на любовта. Как проклинах съдбата си, че не съм източникът на неговата мъка. След трагедията той най-често се свиваше в онзи най-далечен ъгъл от мозъка си, където се спасяваше от отчаянието, причинено от болестта. Там, скрит надълбоко, той агонизираше над въпроса дали тя ще го обикне някога. Щеше ли? Или нямаше? Откъсване на венчелистчетата на маргаритка.

Понякога той се измъчваше и изпадаше в ярост поради това, че ревността го завладяваше и си представяше какво се случва в негово отсъствие и как Примо Касторини се възползва от неговото състояние, за да спечели благоволението на бъдещата госпожа Карнабучи. Това бяха мислите, които го караха да се чувства по-зле от всеки друг и изкарваха от него нещо като сапунена пяна, която му пареше в очите и дразнеше ноздрите му. Ох, какво мъчение е да не можеш да кихнеш!