Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Призраците на всички наденици, които бяха произведени в тази стая, сякаш присъстваха, зорко ококорили очи. Всяка блестяща мраморна повърхност, всички инструменти от неръждаема стомана, висящи на куките, отразяваха техния образ в стаята.

Примо Касторини усети как мъжката му гордост поема инициативата. Той вдигна Фернанда Пондероза на ръце. Усети я лека като перце в силните си ръце. Тя почувства как мускулите на яките му предмишници, които бяха получили силата си от разчленяване на трупове, я държат високо над земята.

И в следващия миг го спря с едно-единствено движение на ръката си.

— Не тук, не сега, не така — промълви тя, докато си поемаше въздух. — Ела довечера при мен.

Внимателно, все едно държеше яйце, той я остави да стъпи на краката си. Тя не можеше да знае какво му струваше този жест. Огромният му гръден кош се издигаше и спускаше. Той отстъпи изправен назад, гледаше я така, че сега бе неин ред да се олюлее. Черните му очи се впиха в нейните, сякаш търсеха там нещо, което той не можеше да открие другаде. Наистина ли трябваше да я остави да си отиде?

Да, той го направи. Трябваше да изтърпи агонията да я гледа как пак се отдалечава от него, но си обеща, че това ще бъде за последен път. След тази нощ тя никога нямаше да го напусне, никога. Трябваше да се погрижи за това. Заключи вратата след нея и след това нададе рев като бик в полето.

Той се опита да се овладее, но не успя. Най-после я имаше. Или щеше да я има. Можеше да се справи с разочарованието на момента заради обещаващото бъдеще. Но как да преживее часовете дотогава? По кое време да отиде? Какво значение имаха подробностите? Сега беше четири часът. Щеше да отиде в седем. Три часа.

Той си приготви вана. Въпреки жегата трябваше да се потопи във вода. Остави я да се напълни догоре, така че когато влезе вътре, водата преля над ръба и се разля върху плочките на пода. Беше гореща. Но приятна. Облекчи го. Пара изпълни стаята като мъгла. С всяко негово движение още вода преливаше над ръба на ваната и падаше като фонтан, съскайки върху пода. Някъде отдалеч той чу грохота на гръмотевица.

Не искаше да мисли какво ще прави, ако тя му откажеше по-късно. Просто не можеше да позволи на тази възможност да се промъкне в съзнанието му. Ако това се случеше, то щеше да го унищожи. Изхвърли го от ума си, след което за по-сигурно изобщо спря да мисли.

Знаеше, че може да се справи. Знаеше, че притежава необходимото за това. Беше доволен, че не го е правил от седмици. Толкова по-добре. Да има нещо в резерв. Отвори зандана, където живееше страхът му, и пусна там долу до заплахата от отхвърляне и страха от провал. После отново заключи вратата и този път изхвърли ключа.

Остана във водата, докато кожата му се набръчка като сушена слива, и тогава разбра, че е време да излезе. Обръсна се, втри в тялото си парфюм, облече най-хубавите си дрехи и обу шикозни обувки. После зачака да настъпи часът, в който щеше да отиде при нея.

Отвъд в Монтебуфо, където в късния следобед равнината се пържеше като олио в тиган, Амилкаре Кроче лежеше в сянката на вишнево дърво и четеше. Сега той обличаше само шортите си за бягане и потник. Това бяха единствените дрехи, с които не чувстваше горещината. Беше зловещо тихо. Дори щурците не пееха. Изсъхнали трупове на гущери покриваха кафявата трева.

Сега докторът прекарваше доста време в четене на научни списания, които нередовно му доставяше Кармело Сорбило, пощальонът, съкратил до възможния минимум разнасянето на пощата, като предпочиташе вместо това да спи под тезгяха в пощенската станция.

Горещината не позволяваше на доктора да тича — той просто вече не можеше да го прави. След като тичането не запълваше времето му, сега той беше като загубен човек без карта. Опитваше се да държи господарката ми, която не бе виждал от векове, вън от съзнанието си, като пълнеше главата си с нови и удивителни медицински теории. Но, разбира се, никога не приложи някоя от тях на практика. Той живееше на теория. Обичаше теорията. Както си лежеше по гръб и гледаше нагоре в небето, където гневните цветове на залеза показваха, че се задава най-ужасна буря, той осъзна, че животът му се е превърнал в обикновено теоретично упражнение и това го потресе.

Всъщност той беше вцепенен от отчаяние; само като си помислеше, че е стигнал дотук. Някога бе пълен с надежди. Като студент, преди това като ученик всички очакваха велики неща от него. Той беше този, който печелеше наградите. Щеше да промени света. Краката му щяха да вървят по пътя на славата. И какво се случи? Как всичко това можа да се превърне в нещо толкова сбъркано? Той не постигна нищо. Нищо. Изостави работата си. Великата си кариера. Дори не беше способен да обича една жена. Той щеше да полудее от гняв. Бе съсипал живота си. Представляваше пълно пихтиесто нищожество.