Ашланд Прайс - Мира

— О, Господи, и на мене — призна тя, стоплила се в прегръдките му и доловила нежната подкана в гласа му. Наистина желаеше отново да потъне в забравата на любовните му слова. — А братята ти? — напомни му след малко.

— Братята ми ли? — повтори той разсеяно, замаян като нея от потока целувки, с който покриваше врата й.

Тя тихо се засмя.

— Да. Не ги ли помниш? Май се наричаха Рурик и Ланг.

Опрян на лакти, той отново започна да гали гърдите й.

— Вярно. И какво?

— Ами вече се съмва и е време да дойдат при нас, не мислиш ли?

Той заговори разпалено, сякаш продължаваше от там, където бе спрял миналата вечер:

— Ще ги почакаме да дойдат. Но за Бога, Мира, ако си решила да се върнеш при твоето семейство, може би това са последните ни минути заедно. Разбираш ли?

Тя обърна лице към него:

— Това, което наистина разбирам, е, че ти и твоят ранен крак очевидно днес се чувствате по-добре.

Хапливата забележка го накара да се отдръпне леко от нея. После прехапа устни, обмисляйки нещо.

— Аз обаче няма да забравя това, което се случи между нас… Няма да забравя твоето тяло, осветено от огъня — обясни той със сериозен глас.

При тези думи Мира сведе поглед. Той протегна ръка, повдигна брадичката й и тя трябваше да го погледне в очите.

— Не искам да го забравя. Ще го запазя в паметта си завинаги. Надявам се, че и ти — продължи той.

— О, Брандър. Но аз… не зная — каза тя и усети, че на светлината на зараждащия се ден става хладнокръвна и самоуверена и че не изпитва нищо друго освен неудобство. Една част от нея си даваше сметка, че е лудост да се окаже в такова положение. При това без знанието на родителите й! Но не изпитваше чувство на вина и в прегръдките на този норс й беше много добре — Знам само, че се съмва и трябва да тръгваме час по скоро, ако наистина искаме да намерим сестра ти.

— Така е — каза той сериозно и измъкна ръката си изпод нейната, после седна и потърси туниката й. Просто мислех, че нещата между нас се промениха. Има напредък.

Придържайки с дясната си ръка наметката към гърдите си, Мира протегна към него лявата.

— Разбира се. Допускаш ли макар и за миг, че бих могла да позволя на някой друг това, което миналата нощ? Особено след като бях нападната от наши хора?

На лицето му се изписа изражение, което означаваше, че той приема думите й.

— Не. Предполагам, че не.

— Естествено.

Той я загледа за няколко мига, после стана да потърси дрехите й. В очите му Мира успя да прочете много въпроси. Как може да пита, без да задава въпроси? Как може да тръгне и да се преструва, сякаш миналата нощ, последната и единствената, в която се опознаха, нищо не се е случило? Той бе решил да остави отговорите на тези въпроси на нея и да не обсъжда чувствата й, преди да настъпи моментът на раздялата. Но Господ да й е на помощ, колко много казваха и без думи сините му очи! Те бяха като две дълбоки езера, изпълнени с детска молба и страх от загубата.

Въпросите стигнаха до сърцето й и тя искаше да им отговори, но в този миг по тропота на конете иззад скалите разбра, че братята се приближават.

— Побързай, моля те — възкликна тя. — Не бива да ме виждат така!

Брандър потърси туниката на мястото, където я бе видял за последен път — до меха с вино. После прецени, че няма време да се обърне, и пъхна дрехата в ръцете и.

— Благодаря — изрече Мира и мигновено намъкна долната риза.

Когато я нахлузи през главата си, Брандър й помогна да я издърпа надолу и да напъха ръце в ръкавите.

— Казах ти, че не ме бива в тия неща.

— Напротив, много добре се справяш. Само си среши косата и се пооправи, и няма да си помислят нищо лошо за тебе.

Той изрече този съвет с толкова поверителен тон, че тя му повярва. Приглади с ръце тъмната си коса, наметна плаща и го пристегна в раменете. В това време двамата братя се появиха на поляната и я видях; седнала съвсем прилично на един дънер.

Тя поздрави приятелски братята, но за нейно учудване Ланг й отговори с кисела усмивка, докато Рурик изобщо не й обърна внимание, а започна направо да говори на Брандър на родния им език.

Брандър слушаше безизразно, като същевременно събираше завивките, под които той и Мира бяха прекарали нощта. Когато Рурик свърши, Брандър се обърна към нея и измъчено й се усмихна.

— Искат да знаят в коя посока трябва да поемем — каза той на ирландски. Но интуицията й подсказа, че това не бе всичко, което беше казал Рурик. Не случайно бяха говорили на Брандър на езика, който тя не разбираше.