Ашланд Прайс - Мира

Фермата Стор, Норвегия.

Късното лято на 840 г. от новата ера.

Брандър се отпусна на скамейката до първата маса и хвърли бегъл поглед към празненството, като се усмихна насила. Отляво се бяха събрали негови чичовци, които играеха хазартни игри. Отсреща се намираше дългото огнище, около което се бяха скупчили няколко готвачи и момичетата, които сервираха. От другата страна се намираше масата, на която режеха говеждото. Отдясно седяха гостите, които участваха във вечерните надпивания.

Голямата къща на баща му бе изпълнена с веселие. Това обаче бе привидно, тъй като техният род се приготвяше да си вземе по всяка вероятност последно сбогом с Брандър и по-младите родственици.

Брандър бе участвал в нападения заедно със своите чичовци от дванадесетгодишна възраст и вече бе присъствал на девет такива пиршества. Но сега разбра, че те бяха много по-различни. Другите бяха истински чествания, напълно заслужени възнаграждения за благополучното прибиране вкъщи с товар от съкровища. А събирането тази вечер бе всъщност истинска мъка. Това беше смело впускане в сравнително неизследваното начинание да се заселят върху земите на друг род. На Брандър му се прииска сбогуването да приключи, за да може заедно с екипажа си да се оттегли и да поспи преди заминаването на следващата сутрин.

Но дори и в този момент той хвърли кос поглед към съучастниците си в предстоящата рискована операция. Това бяха двамата му по-малки братя — Рурик и Ланг, които също бяха осъдени, от реда на тяхното раждане, да се простят с надеждата да придобият достатъчно обработваема земя в родната Норвегия. Брандър беше чул, че някога е имало достатъчно равнинни земи, за да стигнат както за първородните синове, така и за породените. Но поради преобладаващия планински терен и присвояването на толкова много обработваеми земи от поколения графове през миналия век единствената възможност сега за по-младите мъже във всяко семейство бе да се отправят към нови земи.

Крайната цел в дадения случай бе Ирландия, приказната страна Ерин. Брандър можеше свободно да говори местния език и достатъчно добре познаваше начина на живот на хората, за да поеме риска за установяване на постоянен лагер. Едно беше да нападаш и да бягаш всяка година, да пътуваш през море единствено за да плячкосваш и след това да се оттеглиш. Съвсем друго обаче бе да разтовариш всичките си вещи на същия този чужд бряг и да се опиташ да останеш там завинаги, без да предизвикваш враждебност у местното население.

През целия си живот Брандър се бе учил да се бие. Той беше започнал да мята копие и да си играе със сабя от четиригодишна възраст и в резултат на това бе усвоил хиляди начини, с които можеше да убие един човек. Това, което не беше научил и на което сега смяташе, че новият народ не може да го научи, бе как да се въздържи от боя, как да отстоява своето, без да грабва сабята или лъка, как да сключи мир с един народ, който нямаше никакво основание да приветства него и братята му и дори да понася присъствието им, и как да запази този мир.

Наистина Рурик и Ланг сега не изглеждаха по-спокойни от Брандър предвид предстоящото начинание. Но един вътрешен глас му напомни, че те винаги бяха знаели. Баща им никога не бе крил факта, че единственият им избор бе един ден да се отправят в търсене на собствени земи. Нещо повече, предводителят почти завиждаше на по-малките си синове на моменти и твърдеше, че докато породените синове са принудени да търсят другаде късмета си, най-големият е заставен да остане в Норвегия и да търпи безкрайния зимен мрак и студ, жестокостта и недоимъка. А това бе трън в очите на Стор, първороден син от предишното поколение. Очевидно графската титла, при всичките привилегии, които тя носеше, беше своего рода „ад“.

Брандър не се съмняваше в това. Баща му винаги бе казвал истината и когато говореше с наивно светнали очи за перспективата да се заселят завинаги на ирландското крайбрежие, окъпано в слънчева светлина и топли течения, той бе сигурен, че чувството му е искрено. Обаче това, което баща му пропускаше, бе несигурността. Защото въпреки трудностите, животът в Норвегия поне им беше ясен. От друга страна, Брандър се страхуваше дали изобщо ще им позволят, на него и на братята му, да слязат на брега на чуждата земя. Изложена на постоянни нападения от половин век насам, Ирландия вече имаше своите воини, които бяха в постоянна готовност. Народът й бе понаучил нещо за превъзходните оръжия и тактика на мъжете от Туле, за седемте краля, както и за нарастващите богатства на църквата. В Ирландия бяха наели големи бойни отряди, обучени да нападат и най-големия вражески кораб още при появата му.