Ашланд Прайс - Мира

Разбира се, че беше нежен. И принадлежеше на някого, който очевидно бе обрекъл живота си на усамотение. Но имаше и нещо друго.

Той беше извисен по дух, реши накрая тя. Прекарвала досега дните си сред грубите крясъци на бащата-повелител и четиримата си едри братя, тя се учуди защо едва сега забеляза тази негова черта.

Но обстоятелствата на тяхното запознанство бяха направо отчайващи. Дали го признаваше пред себе си или не, този духовник я беше отървал от ръцете, които преди малко сигурно щяха да я пребият до смърт. А след това последва този разговор за църквата и другите неща. Защо той си позволи да казва неща, заради които тя все още искаше да го удари?

Каквито и да бяха изводите й, изпитваше уважение към него. Макар че физически се чувстваше толкова силна, че да го смачка като буболечка, стига ръцете й да бяха свободни, тя се възхищаваше на качествата му. Той, неизвестно защо, имаше желание да действа в нейна полза. Така че можеше да разчита на него.

— Няма да ме вземеш със себе си още днес, нали? попита тя колебливо, когато наближиха палатката на Мак Кугън.

— Не. Страхувам се, че няма да ми позволят. При това трябва да получа разрешение и от абата.

— Аха — отговори тя леко разочарована. Вече й беше съвсем ясно, че той не бе съвсем сигурен в успеха при получаване на всички необходими разрешения.

— Обаче всичко около тебе ще бъде наред — спря той, за да я увери в противното. Бяха само на няколко крачки от палатката на военачалника. — Ще убедя брат ми да те защитава, докато се върна, и той ще го направи заради мене.

Макар че й говореше като на дете, тя изпита някакво облекчение от думите му. Толкова дълго време беше най-малката в семейството, но никога не й бяха казвали, че има нужда от закрила. Това чувство й донесе удовлетворение и съвсем не й беше неприятно.

Тя кимна на пазача, който все още стоеше пред входа на палатката. Лон я остави при него и влезе за малко сам. Когато се появи отново, беше придружен от Блар, който кимаше унесено с поглед, забит в земята. Те се запътиха към Астрид.

— Ще направя каквото мога — каза тихо Блар. — Наял иска да премести лагера към хълмовете на юг. Той е сигурен, че викингите ще дойдат за момичето и, като не знае колко са на брой, иска да ги подмами близо до крепостта, където може да разчита на подкрепления и да разбие врага. Ще я пазя в моята палатка и ще се опитам да я скрия от началника, колкото е възможно. Но и тя трябва да се държи прилично. Трябва да разбере, че не бива да прави нищо, което отново да събуди яростта на Мак Кугън!

— Тя разбира това. Нали, дъще моя! — попита отецът и отправи към нея тъмния си и проницателен поглед.

Астрид кимна, защото наистина бе разбрала. И в интерес на собственото си оцеляване, до завръщането на свещеника, когато щеше да й осигури по-голяма надежда за освобождение, реши, че трябва да бъде много кротка.

Когато се събуди, Мира усети, че е замръзнала от студ. Разтвори широко очи и погледна загасналия огън. Не се бе събудила като всяка друга сутрин в родната си колиба. Кой знае защо бе спала на открито; очите й оглеждаха наоколо, докато се спряха на загоряла от слънцето мъжка ръка, която я прегръщаше.

Господи, къде и с кого беше тя, изстена вътрешно. В първия миг, преди да успее да си припомни всичко, помисли, че може да е била отвлечена от укреплението. Но не. Май не беше така. Тя познаваше мъжа, който лежеше до нея. Дори да беше отвлечена, тя го познаваше и обичаше, и бе избрала да бъде с него по този начин… По този начин. Господи, под плаща, метнат върху нея, тя беше съвсем гола!

Къде бе туниката й? Паника обзе Мира. Къде ли я беше оставила? И колко ли надалеч трябваше да протегне ръка, за да я достигне и облече?

Наоколо я нямаше. Започна да шари с ръка по земята и в този миг ръката на Брандър я притисна надолу.

— Мира — долови тя тихия му сънен глас.

— Да?

— Не ставай. Остани още малко при мен, моля те.

Тя съвсем нямаше намерение да става, макар че не му го каза. Но едно е да седиш без дрехи край пламтящия огън, а съвсем друго е да си гола под избледняващото звездно небе.

— Намери ми туниката, мили — отговори тя с треперещ от студ глас.

Той я притисна, горещият му дъх заля с топлината си ухото й и познатите вече вълни започнаха отново да заливат онези безименни части от тялото й, които той бе галил през нощта.

— Добре де. Ще остана още малко. Само че недей… нека да не правим онези неща като през нощта.

— Е, как беше? Ти, плахото момиче, и аз, верният слуга, от когото така се страхуваше, постигнахме толкова много под тъмното небе — продължи той, като я целуваше по врата. — Честно казано, не ми се иска да изгрява слънцето.