Ашланд Прайс - Мира

— Ти си сгрешила, като си казала на началника кой е брат ти — отбеляза той.

Астрид си помисли, че ще е по-добре да не й изтъква очевидното.

— Така е — отвърна тя.

Духовникът я стрелна с поглед.

— Как ти е името, за Бога?

— Астрид.

— Ас… трид — повтори отецът, като се опитваше да го запечата в паметта си.

— Аха. А ти си Лон.

Очите му подозрително се свиха.

— Откъде знаеш?

— От разговора с брат ти, естествено.

Духовникът продължи да я гледа сякаш беше чудовище. Дали пък не я смяташе за дивачка. Не беше сигурна. Но каквото и да мислеше, той съвсем определено се страхуваше от нея. Страхлив червей! Стига да можеше да го убеди да й развърже ръцете, щеше да накара сърцето му да се разтупти. Във всеки случаи от него можеше да се отърве по-лесно, отколкото от въоръжените войници. Поне в това бе сигурна.

— Как си научила толкова добре нашия език?

— Майка ми е от племето ерс. Знаеш това, нали? — наблегна на думите тя. — Нали непрекъснато повтаряше на брат си, че може би аз съм от вашето племе. Така беше, нали? Вашият род също е дошъл от югоизток, откъм морския бряг.

— Така е.

— Брат ми не спомена да е видял духовник с тях, когато ги е срещнал вчера.

— Духовниците не живеят във военните лагери, дете мое. Ние обитаваме манастирите.

Астрид избухна.

— Защо ме наричаш „дете мое“? Вижда се, че не съм дете. А и ти сигурно си само няколко години по-възрастен от мене.

Лон с възмущение отметна глава. Това беше неговата първа възможност да насочи една нова душа към правия път. И тази жена, която току-що бе спасил от сигурна смърт, се осмеляваше да се отнася към него с такава надменност!

— То е, защото съм посланик на Светата Майка Църквата. Всички ние сме деца на Всемогъщия.

Тя кимна и прехапа долната си устна, обмисляйки нещо.

— Добре, в такъв случай и аз ще те наричам „дете мое“.

— Не можеш да направиш това, неблагодарнице! — изкрещя Лон. После, като си припомни заповедта за смирението, млъкна и се опита да се успокои. „Не причинявай зло на другите и понасяй причиненото от тях с търпение.“ Той току-що бе загубил търпението си и честно се опитваше да не повтаря грешката си. Освен това тя беше чужденка и затова бе още по-важно да й даде добър пример.

Макар че разбираше колко опасно бе да се държи така, при неговото избухване Астрид не можа да сдържи усмивката си. Никога досега не бе разговаряла с духовно лице, но ако разказите на майка и бяха верни, те не би трябвало да дават израз на гнева си. Този обаче бе постъпил точно така и Астрид изпита задоволство от неговото прегрешение. Обичаше да побеждава при единоборство с мъжете, било то словесно или физическо. Такива победи потвърждаваха нейното превъзходство над тях и я изпълваха с гордост.

Някакъв вътрешен глас обаче я предупреди, че не бива да се радва на сегашната си победа. Този духовник, с тънък като на пиле врат и облечен в женска дреха, беше може би единствената й надежда за бягство от въоръжените ирландци. Тя трябваше незабавно да се опита да му внуши желанието си.

— Как е името на майка ти? — попита Лон, когато се успокои, и отново вдигна глава.

— Елана Мак Айл. Тя е първа братовчедка на жената от вашето племе, която наричат Киарда.

Лон кимна. Този отговор съответстваше на това, което бе чул за екипажа на викингите.

— Аха Елана. Не я познавам, понеже съм се родил, след като тя и някои други са били отвлечени от норвежците. За нея си спомнят с най-добри чувства.

Макар че се владееше добре, Астрид се зарадва на тази висока оценка и изпита копнеж по родителите си. Тя бе любимката на баща си и обичаше много майка си, макар че не беше толкова привързана към нея.

Последва кратко мълчание. Лон сведе поглед с молитвено събрани ръце. Тя не говореше на родния си език и въпреки това се изразяваше доста добре. Виждаше се, че не казва каквото й дойде на езика, а подбира думите си и ги поставя на място.

— Ти си била на брега, когато Мак Кугън се е нахвърлил на твоята зестра, така ли? — попита той, без да се старае да скрие огорчението си. Колко неприятности можеха да си спестят, ако бе проявила достатъчно разум да се оттегли заедно с другите от екипажа.

— Да — едносрично отговори тя.

— Но това е лудост, дъще моя. Да решиш, че някакво богатство струва повече от живота ти! Добрият Господ ни учи да не придаваме голямо значение на земните неща. Не ти ли е казала майка ти поне това?

— Но това беше моята зестра. Тя ми е необходима и възнамерявам да си я върна.