Ашланд Прайс - Мира

Лон кимна.

— Да, това е необходимо условие.

Тя продължи да го гледа подозрително.

— А какво ще стане после с мен? Твоята църква ще ми върне ли обратно зестрата, ще ме заведе ли при моите хора?

Лон въздъхна тежко и вдигна миролюбиво ръка.

— По-полека. Всичко с времето му. Мога само да ти обещая, че ще направя всичко възможно нещата да се развият по най-добрия за тебе начин.

— Но защо? Какво очакваш в замяна? — попита тя недоверчиво. — Ще поискаш да ми се качиш, нали, завърши, убедена в предположението си.

Духовникът зяпна ужасен.

— О, Небеса! Какви думи!

Астрид повдигна рамене.

— Не разбирам защо се учудваш. Нали това преследват повечето мъже?

— Но един отец не е като другите мъже. Нищо ли не ти е разказвала майка ти за духовенството? Светите отци не се занимават с такива неща!

— Никога ли? — попита тя с нарастващо недоумение: майка й наистина не беше й споменавала нищо за отношението на светите църковни мъже към плътската любов. Астрид си спомни, че те не се женят, но според разбиранията на норвежците това не изключваше плътските връзки.

— Никога — натъртено отговори Лон.

Тя наведе глава към него, а лицето и за пръв път доби детско изражение.

— Хм. Не мога да си представя защо сте избрали, този начин на живот. Казвали са ми, че плътската любов била много хубаво нещо. Представяте ли си какво пропускате?

Лон отново се ядоса. Този път се изчерви той а тя трябваше да го успокои. И макар че тонът и изразяваше по-скоро невинно учудване, отколкото подигравка той й отговори ядно:

— Нека престанем да говорим за това! Дори мисълта за тези неща е грях.

Твърдият му тон засили увереността на Астрид, че той наистина няма намерения за любовно посегателство спрямо нея. Очевидно искрено вярваше, че с това поведение изразява любовта си към своя бог. При тази мисъл тя усети голямо облекчение. Не че мечтаеше да стане християнка. Знаеше доста много за тази странна религия и бе разбрала, че тя е подходяща само за страхливите. Но сега, ако този малък слуга на собствения си Господ можеше да я отърве от пленничеството, щеше да е глупаво да не приеме предложението му, каквото и да поискаше в замяна. Разбра, че с негова помощ ще оцелее по-сигурно, отколкото охранявана от Мак Кугън и хората му.

— Добре — съгласи се тя накрая. — Ако можеш да убедиш моите похитители да предадат мене и зестрата ми в твои ръце, отче, аз ще обединя усилията си с твоите. Обещавам ти да не казвам и да не правя нищо, което би подтикнало военачалника отново към опит да ме убие.

— Чудесно — бързо отговори той. Чувстваше се едновременно облекчен и затруднен. Добре беше, че тя се съгласи да му помага, но какво, за Бога, щеше да каже на Мак Кугън и на абата? И как щеше да уреди да стане негова прислужница? Никога досега не беше имал слуги както някои други духовници. Но техните слуги винаги бяха ирландци и най-главното — мъже. Възможно бе игуменът да не позволи един викинг, и то жена, да заеме такова място. При това, припомни си Лон, преди две години той се бе опитал да получи от него разрешение да внесе в светата обител малко котенце и здраво си беше изпатил. Как можеше сега да се надява, че ще получи разрешение да въведе в манастира една жена от племето норс?

Но сега нямаше време да мисли за възможните усложнения. Наведе се и развърза краката на момичето. Щом по волята Божия тя се бе спасила от яростта на Наял, Лон можеше да остави в ръцете Божии и изхода от разправията с двамата мъже.

Астрид разбираше, че отново я чакат дълги часове, а може би и дни в тъмната палатка на Мак Кугън, и сетивата й жадно поглъщаха всички звуци и картини наоколо, докато се връщаха в лагера. Все пак обръщаше внимание и на придружителя си. От косите погледи, които му хвърляше, установи колко слаботелесен беше той и колко тъмна бе кожата му.

В същото време притежаваше и някакво изящество; израсла в земи, където един мъж по-скоро би умрял, отколкото да се остави да изглежда недостатъчно мъжествен в някои отношения, тя не можа да си припомни друг път да бе мислила така за мъж. Този ерс пристъпваше със забележимо достойнство, носейки с гордост дългото си расо. Уж стъпките му бяха неуверени, но безпогрешно изразяваха самодоволство. Това беше енергията на младостта и силата, и Астрид, самата тя воин, естествено изпитваше уважение и към двете.

Тя беше затваряла очи всеки път, когато той се бе доближавал твърде много до нея. Като че ли искаше да докосне с пръст гласа му, който й звучеше толкова познато и успокояващо. Също като прозрачен меден поток.