Ашланд Прайс - Мира

Мира го изгледа втренчено, после легна по гръб. Взряна в звездното небе, тя обмисляше думите му.

— Ще ми бъде много по-лесно да реша, ако съм сигурна в твоите чувства.

— Не. От мига, в който те срещнах, пожелах да те спечеля. Но крайното решение трябва да бъде само твое. Утре на разсъмване, след като вземеш решението си, ще ти кажа какво чувствам аз. Но не по-рано.

Блар О’Фейл се събуди от гласа на пазача пред палатката на Мак Кугън. Надигна се от постелката си близо до тази на военачалника, и още сънен тръгна към прага. Дръпна навътре платнището, закриващо входа, и излезе навън, където грееше утринното слънце.

Изохка, като видя човека, изправен до пазача.

— Какво има, за Бога? Мислех, че трябва да дойдеш едва утре — каза той и поглади кожата върху ръкава на дрехата си. После си спомни за състоянието на Мак Кугън, приближи се до палатката и спусна надолу платнището.

— Дойдох да разбера как е минало нападението на лагера на викингите — отговори отец Лон, недоволен от нелюбезното посрещане.

Блар продължи да мърмори неясно.

— Благодарение на тебе мина много добре — отговори накрая. После за изненада на духовника му обърна гръб и тръгна към палатката.

— Почакай — извика Лон и го хвана за ръката. — Не съм изминал целия път от манастира до тук, за да на уча само това! Какво се случи, тъпако? Мама и татко добре ли са?

Брат му изръмжа:

— Аха. Разбира се. Очистихме най-малко трима от норвежците.

— Ти ли ги очисти?

Блар се ухили:

— Не. Просто ги изтикахме в морето. Бяха принудени да оставят всичко. Не пропуснахме да запалим изоставения багаж. Така че едва ли ще се осмелят да напра вят нов лагер. А сега ти желая всичко най-хубаво, отче. Трябва да си доспя.

Блар очакваше, че е сложил край на досадния разпит но отецът отново го дръпна назад.

— Какво се е случило с врата ти? Май е одраскан.

Продължавайки да ръмжи, Блар вдигна ръка и прокара два пръста по врата си. Усети слаба болка от драскотината. Предишната нощ онази проклета жена от племето на норвежците, изглежда, бе успяла да разкъса кожата му с ножа си, но това не го вълнуваше сега.

— А, нищо, драскотина. Ние, воините, не обръщаме внимание на такива дреболии за разлика от духовниците. Хайде, отивай си сега, братче, защото нямам какво повече да ти кажа.

— Тогава аз имам какво да кажа на началника ти — рече заповеднически Лон и се опита да заобиколи брат си, който бе тръгнал към палатката.

— О, Исусе, тази сутрин си нахален като конска муха! — изсъска Блар, сграбчи го за раменете и го заблъска надалеч. — По това време Наял не желае да вижда никого. Особено пък свещеници!

— Пак ли оргии и блудства? Вчера му говорих за това! — Лон стисна челюсти, изгубил вече всякакво търпение. — Добре, ще се справя с него. — Измъкна се от ръцете на брат си и влезе в палатката, преди той да го хване отново.

Лон застана пред леглото на военачалника и го погледна разгневен:

— О, Света Майко, та той е умрял — каза той с ужас, разглеждайки отпуснатото тяло на Мак Кугън. — Дали от пиене не е отишъл на оня свят? Май малко му остава.

— Ами, лъжеш се! Преди да почнеш да му четеш последната молитва, виж, че гърдите му се повдигат и свиват — значи още диша.

При тези думи на брат си Лон се приближи до военачалника, наведе се над него и огледа слепоочията и челото му:

— Някой го е цапардосал. Иначе защо ще изглежда така?

— Имаш право, глупако. Да не мислиш, че е паднал по очи от някое дърво?

Отецът му отвърна:

— Би било по-добре, отколкото да се наливате всяка нощ.

— О, не почвай пак с твоите проповеди за духа, отче! Ти и тези като тебе можете да наричате виното „кръв Господня“, ама това не пречи на дебелите ви попове да го пият в доста големи количества.

Лон повдигна рамене и презрително сви устни при пълната липса на уважение към църквата в думите на брат си. Макар че в тях имаше истина, досега не бе чувал някой да изрича такива мисли на глас.

— Я кажи, как началникът ти е получил този удар? — студено попита той.

С унесен поглед Блар посочи с ръка към ъгъла на палатката. При други обстоятелства би предпочел да обсъдят случилото се, но сега установи, че е прекалено уморен и изпълнен с досада.

Лон погледна в посоката, която показваше пръстът на брат му, и зяпна от изненада:

— Господ да ни е на помощ. Кой… какво е това? — запита той, загледан в здраво вързаното тяло, лежащо в ъгъла. Каквото и да беше, изглеждаше твърде голямо, за да е женско. И все пак дългата до кръста руса коса потвърждаваше, че е жена. Не беше съвсем сигурен, защото долната част на лицето й бе покрито с някакъв парцал, а тялото бе завито в огромен тъмен плащ.