Ашланд Прайс - Мира

— Ето, готово, огромен плещещ кит такъв — изсъска той, а Астрид най-накрая усети, че ръцете й са свободни. — Може би най-накрая ще си затвориш устата, за да може човек да пийне на спокойствие. Вързана или не, във всички случаи не можеш да стигнеш далеч. Не и в лагер, пълен с мъже, които не те изпускат от очи.

След като каза това, той се изправи, прибра ножа си и тръгна към вратата.

„Какъв надут пуяк!“ — помисли си Астрид и усети, че носът я боли от удара преди малко. Но това бе всичко, което помисли, преди да скочи от мястото си и да се хвърли на гърба му. Тя се метна отгоре му с такава сила, че и двамата полетяха напред и паднаха на мръсния под в палатката.

Астрид чу как жертвата й простена от удара. След това той така се задъха, сякаш бе успяла да му изкара всичкия въздух от дробовете. Наял протегна ръце за ножа си, но Астрид го изпревари. Преди да достигне с ръка калъфа, тя прикова китките му на пода и седна отгоре му като на възглавница.

— Хайде де, удари ме, грубиян такъв! Затова ще ти сваря ташаците на супа следващия път. И без това за малко щях да си ги взема там на брега, нали? Отговори ми! — повтори тя, като изви едната му ръка. — Хайде, отговаряй! — продължаваше тя през стиснатите си зъби, като при всяка сричка извиваше по-силно ръката му.

Наял се чудеше какво да направи. Никога досега на му се бе случвало да го нападне жена. Даже и през ум не му бе минавало. А още по-малко го бе очаквал от една пленничка, при толкова много негови хора наоколо. Но сега разбра, че бе сбъркал и в двата случая. Единственото нещо, което ясно съзнаваше в момента, бе, че двата изпити мяха с вино бяха замъглили съзнанието му и че дясната му китка го болеше ужасно от това, което правеше с нея тази фурия.

— Да — промърмори той с надеждата, че тази негова отстъпка ще я разубеди да му чупи ръката, защото имаше чувството, че това може да се случи всеки момент.

— Какво каза? — невинно попита Астрид. — Глуха съм с едното ухо, човече, затова, моля те, говори по-високо.

— Казах да — заяви той, ако не по-твърдо, то поне по-високо.

Тя се засмя победоносно.

— Този път разбрах.

Очевидно го бе чула, но за негово удивление продължаваше да терзае ръката му. Добре поне, че му спести унижението да продължи с исканията си.

— Протегни си лявата ръка и извади ножа — заповяда му тя, като освободи лявата му китка. — После бавно ми го подай с дръжката напред.

Наял се поколеба, защото дори и в опиянението си разбра колко опасно би било да я въоръжи.

— Преди да съм ти счупила китката като крилце на пиле — продължи тя, като се наведе и изръмжа в ухото му. През това време така силно изви дясната му ръка, че Наял тихо извика от болка пряко волята си. Това бе истински кошмар, помисли си той, като разбра, че няма друг изход, освен да й се подчини. Не можеше да вика за помощ, защото всички щяха да разберат, че е позволил на една жена да го победи. И тази участ му се стори дори по-лоша от перспективата да счупи китката му. „Дясната ми ръка“ — със съжаление си помисли той, тази, от която имаше най-голяма нужда, за да може отново да хване и върже това чудовище.

Реши да й даде проклетия нож. Или поне да си даде вид, че ще го направи. И когато тя тръгне да го взима, щеше някак си да прекатури масата върху нея.

Наял протегна ръка, за да покаже, че е готов да се подчини. С предпазливост, предназначена да отвлече вниманието й, той плъзна пръстите си надолу към кръста, напипа дръжката на ножа и го освободи от калъфа. Изглежда, че в този момент тя го гледаше съсредоточено, защото се бе изправила и го следеше с пронизващ поглед.

„Хвърли я — сякаш му подсказа някакъв вътрешен глас. — Тя те е яхнала като кон, извий се нагоре и я хвърли.“ Наял реши да послуша този глас. Без да мисли повече, той издърпа краката си напред, пое си дълбоко въздух и изтласка тялото си нагоре.

„Невъзможно!“ — разбра той, когато падна на земята, победен от убийствената й тежест. Усъмни се дали е успял да я повдигне дори и на сантиметър. В края на краищата той не се опитваше да отхвърли от себе си някакво си стофунтово момиче, а жена с размерите на огромен мъж.

Тя обаче не му отвърна с извиване на ръката, която като че ли все още бе здрава. Нещо повече, бе посрещнала действието му с вик на истинско задоволство. И все още продължаваше да издава някакви странни мъркащи звуци.

Боже господи! Той я бе възбудил! — проумя най-после Наял и усети, че го обзема някаква странна смесица от задоволство и ужас. По някакъв начин задникът му се бе наместил между меките части на разтворените й крака и вместо да й подейства отблъскващо, той й доставяше удоволствие.