Ашланд Прайс - Мира

Видът й показа, че малко се е успокоила. Но тя продължи да се мръщи насреща му, сякаш бе готова да се нахвърли върху него, ако ръцете й бяха свободни. Това дълбоко го засегна. Но тъй като не можа да измисли нищо друго, за да я успокои, той се обърна настрани и започна да дава нареждания на хората си.

— Рурик, конете на скалата ли ги остави? — попита той на норски.

Брат му кимна с глава.

— Тогава съберете с Ланг провизиите, които сте донесли, и ги завържете за седлата. Като приключите с това — продължи той и неловко се усмихна, — елате да вземете и нас с Мира… Останалите да се връщат на лодката и да карат към кораба. — Този път бе вече съвсем сериозен. — Ако някой от племето дойде за Мира, кажете му, че нищо не знаете за нея и че предводителят ви заедно с братята си е тръгнал да търси сестра си. И за да избегнете евентуален сблъсък, вдигнете котва и отплавайте оттук още преди да сме се върнали.

— Но, предводителю… — започна един от братовчедите му с явното намерение да му противопостави.

Брандър вдигна ръка, за да го спре.

— Nein. Никакви възражение. Правете каквото ви казвам. Тримата отвличаме момичето и само ние ще носим отговорност за това.

За щастие хората му се показаха достатъчно благоразумни и никой повече не възрази. Братята му вече се бяха качили горе на скалата, а останалите изтичаха при лодката и започнаха да я бутат обратно във водата съгласно нарежданията.

Наистина нямаше какво повече да се обсъжда. Едно беше лудата им сестра да постави братята си в опасност, и съвсем друго — да рискува целия екипаж заради нея. Ако се наложеше да отплуват с кораба, трябваше да го направят. Винаги бе по-важно да оцелее болшинството, а не малцинството. Този принцип дори и да не се отнасяше за норвежците, със сигурност важеше за всеки отговорен за екипажа си водач на кораб. И все пак, когато лодката започна да се отдалечава в морето, Брандър усети остра болка при мисълта, че може да остане сам на този бряг.

— Вероятно за последен път сме сами за следващите няколко дни, Мира — изведнъж проговори той за първи път на ирландски, откакто преди това бе говорил с нея. За нейно учудване Брандър не се обърна да я погледне. Вместо това следеше с поглед отдалечаващата се лодка. Тонът му обаче, както винаги, бе подкупващ. — И ако изобщо това те интересува, искам да знаеш, че нищо в момента не става по мое желание. Аз… аз вече съзнавам, че съм влюбен в теб колкото в никое друго момиче досега и съм готов да те защитя с живота си както от моите, така и от твоите хора.

Въпреки че в момента Мира не бе в състояние да му отговори, тя все пак успя да издаде едно скептично „хм“. Той обаче не се обърна да види иронично вдигнатите й вежди. Не я поглеждаше въобще. Не искаше да я гледа, защото това напълно би го объркало. Мира разбра това, без да й го обяснява.

Вероятно й казваше истината, помисли си тя. Сигурно решението да я вземат на това опасно преследване не бе негово. Но той също така не правеше нищо, за да го предотврати. Този факт също трябваше да се отбележи. И това тя нямаше да му прости никога.

След малко братята му дойдоха да ги вземат. Внимаваха да не забравят не само наметалото на Мира, но и торбичката със стипца и мяха с медовината, за да не оставят никакви следи. Рурик се наведе и помогна на брат си да се изправи, преметна дясната ръка на Брандър през рамото си и го поведе нагоре към скалата.

— Пренеси я — извика Брандър на Ланг. — Няма да може да се изкачи на върха с вързани ръце.

Ланг веднага я грабна на ръце. Отначало Мира започна да се дърпа и да рита, като избълва в превръзката си цял поток проклятия на ирландски. Когато стигнаха скалата обаче, тя разбра, че ако не престане, можеха и двамата да пострадат при стръмното изкачване. Мина й през ума, че нещата биха могли да бъдат и по-лоши. Със същата вероятност тази задача би могла да се падне и на Рурик. А тя бе сигурна, че той пази още лошия спомен за това как му бе издрала лицето. По-рано погледът му определено излъчваше злоба. Нещо повече, тя бе абсолютно сигурна, че именно от него бе излязла идеята да я отвлекат. Сега, когато имаше време да обмисли всичко, тя си спомни, че пак той бе започнал да шепне на техния странен език само секунди преди да я вържат. Крепеше я единствено надеждата, че Брандър съзнава тази неприязън от страна на Рурик и ще направи всичко, за да я измъкне от ноктите на по-малкия си брат. Защото всъщност не бе само Брандър, който я отвличаше в момента, а и неговите братя. И ако, да пази Господ, нещо се случеше с Брандър по пътя, ако раната по-късно му изиграеше зла шега, или попаднеше в ръцете на Мак Куган, тя не мислеше, че ще се разбира добре сама с братята му.