Ашланд Прайс - Мира

— Нека язди с теб — каза Брандър на Ланг, когато всички вече бяха горе на скалата. — Страхувам се, че тази вечер няма да мога да я крепя на моето седло.

— Както кажеш — отговори Ланг, пусна Мира на земята и я повлече към един от трите коня.

Когато застана пред оседлания кон, Мира се закова на място. Никога не се бе опитвала да се качи върху кон без помощта на ръцете си и не знаеше какво точно трябва да направи. Ланг обаче навярно бе изтълкувал колебанието й като опит да му се противопостави, защото изръмжа, постави едната си ръка на лявото й рамо, а с другата я повдигна отдолу и я метна върху коня като чувал с картофи.

В този момент тя простена, защото гърдите и стомахът й се удариха в седлото и тя остана без въздух. Но преди да успее да направи нещо, за да се съвземе, усети, че викингът се качи до нея и отново я хвана. Сграбчи я за туниката и я повдигна, а след това я завъртя така, че да седне пред него. Все още не беше яхнала коня както трябва и двата й крака висяха надолу от дясната страна. Ръцете й оставаха вързани и тя си помисли, че през целия път ще трябва да моли се Ланг да не я изпусне.

— Дръж я по-здраво, братко. Да не настине — подвикна им Брандър, който също вече се бе настанил на гърба на коня. — Защото ако си пропуснал да забележиш, преди малко тя ми услужи с наметалото си.

Ланг я прегърна през кръста, като я притегли с големите си ръце към топлото си тяло. Мира вече не знаеше дали да се страхува, или да се отпусне. Тя се обърна към Брандър, за да му хвърли още един унищожителен поглед, но това вече нямаше смисъл. Той махна с ръка напред и пришпори коня си на запад.

Е, поне нямаше изгледи да падне. Ланг я държеше толкова здраво, че тя се опита да се успокои. Той едва ли щеше да позволи да й се случи нещо лошо, защото те се нуждаеха от помощта й. Нейната помощ, помисли си тя и поклати глава от удивление. Яздеха в тъмнината през местност, в която никога по-рано не й бяха разрешавали да пътува, но въпреки това единствено тя я познаваше най-добре.

Докато се отдалечаваха, Мира не можа да се въздържи и се обърна назад. Слабата светлина от факлите в укреплението все още се виждаше от това разстояние и тя съвсем естествено закопня за топлината и сигурността на бащиния си дом. Но благодарение на глупавите си действия и доверието й в един мъж, когото почти не познаваше, тя се бе оказала сама в нощта, въпреки желанието си. И единствените улики за това къде се намираше бяха една купчина дърва, покрити с одеялото й, и една угасена газена лампа, оставена в тревата.

Вероятно донякъде бе заслужила тази участ. И Киарда, и монахът я бяха предупредили за опасностите от едно такова силно и бързо влюбване. И наистина, при всякакви други обстоятелства тя пак би се оставила да бъде отвлечена от Брандър. Но не и по този начин, призна пред себе си тя. Не с вързани ръце и запушена уста, като робиня. Не и беззащитна в ръцете на трима яки мъже. Случаят само преди няколко лета, когато онзи норвежец за малко не я изнасили, бе все още твърде пресен в паметта й и затова сега я обзеха мрачни предчувствия.

Астрид затвори очи само миг след като ги бе отворила. Не можеше да разбере къде точно се намира. Съзнаваше само, че има ужасно главоболие и че всичко около нея се върти. Лежеше по гръб и усещаше, че ръцете й са вързани.

След малко направи повторен опит да отвори очите си. Този път успя да задържи погледа си нагоре достатъчно дълго време, за да разбере, че се намира в някакво слабо осветена палатка. И изведнъж в съзнанието й нахлуха всички подробности от нейното отвличане. Местната кралска армия бе атакувала. Тя се бе сражавала с техния предводител на брега пред собствения си лагер. Сънародниците й се бяха оттеглили на кораба, а тя бе останала, за да пази зестрата си.

Но сега се чудеше къде се намира, докато се бореше със завързани ръце да се изправи в седнало положение. След няколко олюлявания напред най-накрая успя да седне. Също като освирепял сокол, тя потърси с поглед сватбените си богатства. От тях обаче нямаш и следа. По дяволите! „Не!“ — възкликна тя наум. Не бе възможно ирландците да са толкова глупави, че да ги изгорят. Можеше да разбере защо са оставили сватбеното й легло, което бе доста тежко и не можеше да се пренася. Но да оставят цял сандък, пълен със злато и скъпоценни накити, да изгори, бе направо непростимо и тя знаеше, че трябва веднага да разбере какво се е случило.

Бе сама в палатката, но до слуха й достигаше някакъв приглушен разговор, който се водеше навън. Гласовете бяха на мъже, които разговаряха на ирландски. Повече от това обаче не можеше да разбере. Очевидно бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят.