Майкъл Конъли - Отменена присъда

— Тук има знак стоп и Ретро зави на север. Прекалено тъмно е, за да видя името на улицата, но трябва да остана на „Мълхоланд“. Твърде рисковано е. Следващият ляв завой, на стопа.

— Прието. Ние ще го поемем.

— Чакайте! — настойчиво каза Бош. — Кажи му да почака.

Райт го погледна в огледалото и попита:

— Какво си намислил?

— На „Мълхоланд“ има само един стоп. На Удроу Уилсън Драйв. Знам го. Улицата се спуска надолу и пак стига до „Мълхоланд“ на светофара при „Хайланд“. Водещата кола може да го поеме там. Но „Удроу Уилсън“ е прекалено тясна. Ако пратиш кола по нея, Джесъп може да разбере, че го следят.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз живея на „Удроу Уилсън“.

Лейтенантът се замисли за миг, после отново включи радиостанцията.

— Отменям предишната заповед. Къде е волвото?

— Изчакваме ново нареждане.

— Добре, продължете нататък, после завийте наляво с велосипедите. Внимавайте за насрещно движение. И за нашия човек.

— Прието.

Джипът на Райт скоро стигна до пресечката. Бош видя спрялото до пътя волво. Велосипедната релса беше празна. Лейтенантът отби, за да изчака, и провери групите по радиостанцията.

— Първи, зае ли позиция?

— Да. Долу на светофара сме. От Ретро още няма следа.

— Трети, горе ли си?

Отговор не последва.

— Добре, всички чакат следващата информация.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош. — Ами колелата?

— Трябва да са оглушали. Ще се обадят, когато…

— Тук Трети — разнесе се шепот по високоговорителя. — Натъкнахме се на него. Затворил е очи и спи.

Райт преведе съобщението на пътниците си:

— Угасил е фаровете и не се движи.

Хари усети стягане в гърдите.

— Сигурни ли са, че е в колата?

Лейтенантът предаде въпроса по радиостанцията.

— Да, виждаме го. Запалил е свещ на таблото.

— Къде точно сте, Трети?

— Приблизително по средата. Чува се шосето долу.

Бош рязко се наведе напред между двете седалки.

— Питай го дали може да различи номера на тротоара. Дай ми адрес.

Райт отново предаде искането и изтече близо минута, преди да чуят шепота на Трети:

— Много е тъмно и тротоарът не се вижда без фенерче. Обаче до вратата на къщата, пред която е паркирал, има лампа от ония, дето висят на конзола. Оттук изглежда, че номерът е седемдесет и две нула три.

Хари се отдръпна назад и тежко се отпусна на облегалката. Макфърсън се обърна и го погледна. Райт впери очи в огледалото и попита:

— Знаеш ли този адрес?

Бош кимна в мрака.

— Да. Това е моята къща.

Дъщеря ми обичаше да спи до късно в неделя. Не исках да губя от времето, което можех да прекарвам с нея, всеки втори уикенд и всяка сряда. Тази неделя обаче беше различно. С удоволствие я оставих да си поспи, а аз станах рано, за да се заема отново с отговора си на искането да бъда лишен от показанията на главната ми свидетелка. Бях в кухнята и си наливах първата чаша кафе за деня, когато чух почукване на входната врата. Навън беше още тъмно. Преди да отворя, погледнах през шпионката и с облекчение видях, че е бившата ми жена. Зад нея стоеше Хари Бош.

Само че облекчението ми не трая дълго. В момента, в който завъртях топката на бравата, двамата се втурнаха вътре и незабавно усетих, че с тях нахлува отрицателна енергия.

— Имаме проблем — заяви Маги.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Случи се това, че тая нощ Джесъп лагерува пред моята къща — осведоми ме Бош. — И искам да знам как я е намерил и какво е правил, по дяволите.

Докато говореше, той стоеше прекалено близо до мен. Не можах да преценя кое е по-неприятно — дъхът му или обвинителният му тон. Не бях сигурен какво си мисли, но разбрах, че цялата отрицателна енергия идва от него.

Отдръпнах се и казах:

— Хейли още спи. Изчакайте да затворя вратата на спалнята й. В кухнята има горещо безкофеиново кафе и ако искате, мога да направя нормално.

Тръгнах по коридора да проверя дъщеря си. Спеше. Затворих вратата с надеждата, че гласовете, които със сигурност щяха да станат високи, няма да я събудят.

Когато се върнах в дневната, двамата ми гости още стояха прави. Никой не беше си сипал кафе. Силуетът на Бош се очертаваше на фона на големия френски прозорец, който гледаше към града — гледката, която ме беше накарала да купя къщата. По небето зад раменете му виждах изсветляващи ивици.

— Няма ли да пиете кафе?

Те просто продължиха да ме зяпат.

— Добре, хайде да седнем и да поговорим за това.