Оуън Колфър - Арктическият инцидент

Една вена на клепача на Бътлър затрепка.

„Странно — помисли си Зеленика. — Никога досега не съм виждала такова нещо.“

— Не се съпротивлявай, Кално създание. Предай се.

Бътлър отвори уста да каже нещо. Искаше да предупреди Артемис. Тя направи още едно усилие и искрици магия заподскачаха около главата на човека.

— Казах да свалиш оръжието!

По бузата на телохранителя потече струйка пот.

— СВАЛИ ОРЪЖИЕТО!

И Бътлър се подчини, бавно и неохотно.

Зеленика се усмихна.

— Добре, Кално създание. А сега се върни в колата и се дръж естествено, сякаш всичко е наред.

Краката на прислужника послушно се подчиниха въпреки сигналите, които изпращаше мозъкът му.

Зеленика отново сложи щита си. Щеше да бъде забавно.

Артемис съчиняваше съобщение на лаптопа си.

„Уважаеми доктор Гуини — гласеше то, — в резултат на нетактичните въпроси на Вашия съветник към моя малък Арти се налага синът ми да отсъства от училище, за да посещава курс от терапевтични сеанси при истински професионалисти в клиниката «Мон Гаспар» в Швейцария. Възнамерявам да предприема съдебни мерки. Не се опитвайте да ме търсите, защото това само ще ме разстрои допълнително, а когато съм разстроена, винаги се обаждам на адвокатите си.

Той изпрати съобщението и си позволи лукса да се усмихне. Струваше си да види изражението на директора Гуини, след като прочетеше електронното съобщение. За съжаление миниатюрната камера, която бе поставил в кабинета на директора, можеше да се задейства само в радиус от един километър.

Бътлър отвори вратата откъм мястото на шофьора и след секунда се отпусна на седалката.

Артемис прибра телефона в портфейла си.

— Капитан Бодлива Зеленика, предполагам. Защо не престанеш да вибрираш и не навлезеш във видимия спектър?

Зеленика се появи. В ръцете й блестеше оръжие. Познайте накъде беше насочено.

— Наистина, Зеленика, необходимо ли е това?

Тя изсумтя.

— Ами, чакай да помисля. Отвличане, телесно нараняване, изземане на оръжие, заговор за убийство. Бих казала, че е необходимо.

— Моля ти се, капитан Бодлива Зеленика — каза Артемис, — тогава бях млад и самолюбив. Ако искаш вярвай, но изпитвам известни угризения относно онова свое приключение.

— Недотам, че да върнеш златото, нали?

— Не — призна Артемис. — Недотам.

— Как разбра, че съм тук?

Момчето разпери пръсти.

— Имаше няколко дреболии, които ми подсказаха. Първо, Бътлър не направи обичайната проверка за бомба под колата. Второ, върна се без нещата, за които беше тръгнал. Трето, вратата остана отворена няколко секунди повече — нещо, което никой добър телохранител не би допуснал. И, четвърто, забелязах леко трептене, когато ти влезе в колата. Елементарно наистина.

Зеленика се намръщи.

— Какво наблюдателно Кално създание!

— Старая се. А сега, капитан Бодлива Зеленика, ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво търсиш тук?

— Сякаш не знаеш.

Артемис се замисли за момент.

— Интересно. Бих предположил, че нещо се е случило. Очевидно нещо лошо, в което обвинявате мен — той повдигна част от веждата си, което при него беше израз на силно вълнение. — Човешки същества търгуват с Народа.

— Наистина забележително — отбеляза Зеленика. — Или поне можеше да бъде, ако и двамата не знаехме, че ти стоиш зад това. И ако не изкопчим признание от теб, не се съмнявам, че компютърните ти файлове ще се окажат много полезни.

Артемис затвори лаптопа.

— Капитане, разбирам, че не изпитваш топли чувства към мен, но сега нямам време за това. Много е важно да ме оставиш на мира няколко дни, за да сложа в ред някои свои неща.

— Няма да стане, Фоул. Под земята има няколко души, които биха желали да поговорят с теб.

Артемис сви рамене.

— Предполагам, че след стореното от мен не мога да се надявам на снизхождение.

— Точно така. Не можеш.

— Добре тогава — въздъхна момчето. — Едва ли имам избор.

Зеленика се усмихна.

— Правилно, Фоул, нямаш.

— Да тръгваме ли? — каза Артемис с тон на примирение, но умът му работеше трескаво. Може би сътрудничеството с феите не беше толкова лошо. В края на краищата те притежаваха известни способности.

— Защо не? — отвърна Зеленика и се обърна към Бътлър: — Карай на юг. Движи се по черните пътища.

— Към Тара, предполагам. Често съм се чудил къде точно излиза П1.

— Продължавай да се чудиш, Кално създание — промърмори Зеленика. — А сега поспи. Всички тези умствени упражнения крайно ме изтощават.