Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

— О, не, не. Не ми излизайте с този номер. Как да разбера става ли, не става ли, без да го пробвам? Така е според Закона за продажбата на стоки (от 1983 година).

Притихналите в страхопочитание зяпачи се смаяха още повече — в погледа на мистър Пейтъл се промъкна лек уплах. Досега не му се беше случвало да срещне човек, който, като говори, да се чуват и скобите.

Пак смънка нещо.

— Да я копирам ли?! Че защо да я копирам? Нали съм си я купила. На кутията пише, че срещаш невероятни извънземни раси. Е, аз пък срещнах само някакво си корабче, на екрана се изписа някакво тъпо съобщение и после и то офейка! Не бих нарекла това „невероятни извънземни раси“.

Съобщение…

Избягал…

Джони се промъкна по-наблизо.

Мистър Пейтъл пак смънка нещо, после се извърна към рафтовете. Целият магазин наблюдаваше стъписано. В ръката си той държеше нова игра. Всъщност, готвеше се да смени старата. Все едно Чингиз хан да реши вместо да нападне поредния град, да си остане вкъщи и да гледа мач.

След това протегна ръка напред, кимна на момичето и тържествено се отправи към единия от компютрите на магазина — онзи, чиято клавиатура беше покрита с толкова много отпечатъци от пръсти, че буквите вече не си личаха.

Всички наблюдаваха в мълчание как той зареди върнатото от момичето копие. Музиката засвири. Заглавието се раздипли върху екрана — също като това на „Междузвездни войни“. Обичайните истории: „Могъщата флота на Скрий Уий е нападнала Федерацията (за която и Федерация да ставаше дума) и само ти…“

А после — космос. Компютърен космос — един такъв черен — и чат-пат преминава по някоя звездичка.

— При първата мисия трябва да се появят шест кораба — обади се някой зад Джони.

Мистър Пейтъл му се озъби. След това предпазливо натисна един клавиш.

— Току-що изстреляхте едно торпедо в нищото, мистър Пейтъл — обади се Клатето.

Най-накрая мистър Пейтъл се предаде и размаха ръце във въздуха.

— Как ги намирате онези работи, дето стреляте по тях? — попита той.

— Те ви намират — обади се някой. — Досега да сте умрели.

— Видяхте ли?! — извика момичето. — Космос и нищо друго! Часове наред я държах включена — напразно! Космос и толкова!

— Може би не си постоянствала. Вие, хлапетата, не знаете какво означава думата „постоянство“ — възрази мистър Пейтъл.

Клатето хвърли поглед на Джони над главата на магазинера и вдигна вежди.

— Това означава упорито да се опитваш да направиш нещо — услужливо се обади Джони.

— О, да, прав си. Е, завчера аз си прекарах цялата вечер в упорито опитване и пак нищо не намерих.

Мистър Пейтъл разопакова внимателно новото копие. Целият магазин го гледаше как пъха дискетата във флопито.

— Е, да видим сега как изглежда играта, преди да я е разбъзикал мистър Клати — рече той.

Заглавието се раздипли на екрана. После потече историйката, каквато си я знаеха. И инструкциите.

И космосът.

— Ей сегичка ще видим… — процеди мистър Пейтъл.

Пак космос.

— Тази ми я докараха едва вчера!

Още космос — и още, и още — колкото си щеш. Той, космосът, си е такъв.

Мистър Пейтъл вдигна обложката, огледа я внимателно… Но нали всички го бяха видели как маха целофана…

Отишли са си — помисли си Джони. — Дори и от новите игри.

Всички до един са си отишли.

Целият магазин се хилеше. Но Клатето и Йонеса се бяха втренчили в него.

— Според мене… — замисли се Бигмак. — Според мене…

— Да? — насърчи го Йонеса.

— Според мене… Роналд Макдоналд 2 2 ??? прилича на Исус Христос.

Бигмак ги правеше тези работи. Понякога излизаше с някое такова голямо, бавно умозаключение, което предполагаше известен период на задълбочено мислене. Беше като с планините: Джони знаеше, че те се образуват, когато два континента се блъснат един в друг, но никой никога не го беше виждал в действие.

— Тъй ли? — обади се Йонеса с много учтив глас. — И защо мислиш така?

— Ами погледни ги всичките тия реклами. — Бигмак замахна неопределено към останалата част на закусвалнята. — Значи, отиваш в някакъв щастлив край, където има езера от бананов млечен шейк и… и дървета, целите покрити с пържени картофки. После… тоя, Крадецът на хамбургери. Той е Дяволът.

— Мистър Зипи си е сложил за реклама огромен говорещ сладолед — вметна Клатето.

— Това не ми харесва — обади се Йонеса. — Не бих се доверил на сладолед, който се опитва да те навие да ядеш други сладоледи.