Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Този играч не би се справил с истински човек.

Имаш шест ракети. Джони беше изстрелял вече две — още когато врагът бе не по-голям от точица. После просто задържа пръста си върху бутона за стрелба, докато изстреля каквото можа.

Разпръсна се облак от отломки… и това беше всичко.

В края на краищата, никой не беше умрял. Който и да беше, той просто щеше да започне играта отначало.

Струваше му се, че всичко е наистина, но пък нали това беше сън…

Когато човек сънува, винаги му се струва, че всичко е наистина.

Насочи вниманието си към нещото до контролното кресло. То имаше дюзичка, от която в картонена чашка изтичаше нещо като много рядък зеленчуков бульон, и процеп, от който изскачаха много големи найлонови пликове с мънички подобия на сандвичи в тях. Налагаше се пликовете да са големи, за да побират и целия асортимент от добавки, които съдържали всичко, абсолютно необходимо, за да поддържат един звезден воин здрав. Здрав — да, но не и щастлив…

И залък не беше успял да хапне, когато нещо тресна кораба. Червен блясък изпълни кабината; алармените системи ревнаха.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види кораба, който завиваше назад, за да връхлети отново.

Дори не беше погледнал радара.

Пиеше си чая, да му се не види!

Извъртя кораба. Мултивитаминният сандвич отхвръкна и се заби някъде между жиците.

Връщаше се. Джони започна бясно да натиска разни копчета.

Дръж се…

Кое беше най-лошото, дето би могло да му се случи?

Да се събуди у дома в леглото.

Успокои се. Извъртя кораба. Започна да се движи на зигзаг. Удари го нова ракета. Нападащият кораб премина с рев покрай него и Джони го обстреля. С всичко.

И пак — облак от отломки.

Никакъв проблем.

Но сигурно онзи беше изстрелял ракета тъкмо преди той да го улучи. Нов червен проблясък. Светлините угаснаха. Корабът подскочи.

Главата му се удари в облегалката, отметна се и се фрасна в контролното табло.

Отвори очи.

Точно така. И се събуждаше в стаята си.

Една светлинка му намигна.

Нещо бибипкаше.

Сигурно беше будилникът. Така свършват сънищата…

Вдигна глава. Мигащата светлинка придоби продълговата форма. Опита се да я фокусира.

Беше някакъв надпис.

Но там не пишеше: „6:3“.

Пишеше: „изтичане на въздух“. А освен настоятелното бибипкане се чуваше и някакво ужасно съскане.

Не, не — помисли си той. — Това не е истина. Не може да го бъде.

Надигна се. Навсякъде светкаха червени лампички. Бързо натисна няколко копчета, но това нямаше никакъв ефект — освен дето светнаха още няколко червени лампички.

Не разбираше много-много от контролни табла на звездолети — знаеше кое копче се натиска за „бързо“, кое — за „бавно“, за „наляво“ и за „огън“; но сега по таблото светкаха цели редици от лампички, подсказвайки, че куп неща, от които той бъкел не разбира, са се повредили. Втренчи се в някакъв червен надпис: „второстепенни помпи: отказват“. И „второстепенни помпи“ не знаеше какво е, но му се искаше, ох, как му се искаше да не бяха отказвали.

Главата го болеше. Протегна ръка и пипна челото си — по пръстите му полепна истинска кръв. И разбра, че ще умре. Съвсем наистина.

Не — помисли си. — Моля ви! Аз съм Джон Максуел. Моля ви! Аз съм на дванайсет години! И не умирам в звездоле…

Бибипкането се усили.

Вгледа се пак в светещия надпис.

6:3.

Тъкмо навреме — помисли си той и загуби съзнание…

И се събуди.

Пак седеше пред компютъра. Компютърът не беше включен.

Направо замръзваше от студ.

Главата го болеше, но нещо смътно му подсказваше, че кръв няма. Беше най-обикновено главоболие.

Отново се вторачи в черния, празен екран и се зачуди какво ли е да си скрийуийец.

Сигурно беше същото като онова, преди малко, само дето не се събуждаш. Постоянно има „изтичане на въздух“ или „тревога ¤ тревога ¤ тревога“, постоянно нещо ти бибипка, а след това — най-вероятно пронизващ космически студ и после — нищо.

Закуси.

Ако си купиш пакетче „Снапифлейкс“ със захарна глазура, във всяко ще намериш безплатно извънземно от поредната серия. Това им беше новият номер. Или пък беше стар номер, който се опитваха да пробутат отново.

Извънземното, което се приземи в неговата купичка, беше оранжево, с три очи и с четири ръце. И във всяка стискаше лазерен патлак.

Баща му още не беше станал. Майка му гледаше телевизия на малкото телевизорче в кухнята — там огромен мъжага, маскиран като пустиня, сочеше разни червени и сини стрелкички по някаква карта.