Тери Пратчет - Господари и господарки

Чак сега гласът на Маграт сякаш се завърна от далечен връх, затова беше леко дрезгав.

— Не е ли редно първо да ме помолиш? — сопна се тя.

— Какво? Хъм. Всъщност не. Кралете не молят. Проверих. Аз съм кралят, ако не си забравила, а ти, без да се засягаш, си моя поданичка. Няма нужда да те моля.

Устата й се отвори за яростен писък, но най-сетне мозъкът се опомни.

„Е, да — натърти, — разбира се, можеш да му се разкрещиш и да си тръгнеш нацупена. И той вероятно ще се втурне след теб. Доста вероятно. Ъ-ъм… или не чак толкова вероятно. Защото макар той да е нисичък човечец с кротки сълзящи очи, освен това наистина е кралят и е проверявал разни неща. Все пак е доста вероятно да е донякъде вероятно. Но… Готова ли си да заложиш остатъка от живота си? Впрочем нали тъкмо това искаше? На какво се надяваше, когато дойде тук? Ако бъдем искрени, а?“ Верънс я наблюдаваше с намек за загриженост.

— Да не е заради вещерството? — обезпокои се той. — Естествено не е необходимо да го зарязваш напълно. Аз съм настроен най-почтително към вещиците. И нямам нищо против ти да си кралица-вещица, въпреки че тогава май ще трябва да носиш доста разголващи тоалети, да отглеждаш котки и да даваш на хората отровни ябълки. Прочетох нещо подобно. Проблемът е във вещерството, нали?

— Н-не — смънка Маграт, — не съвсем… ъ-ъм… Ти не спомена ли някаква корона?

— Задължително е — потвърди Верънс. — На кралиците им се полагат корони. Проверих.

Мозъкът й се намеси отново и подсказа: кралица Маграт. Вдигна пред мисления й взор огледалото на въображението…

— Да не си ми сърдита? — пак се разтревожи Верънс.

— Какво? О, не. Аз да съм сърдита? Няма такова нещо.

— Добре. Значи се разбрахме за всичко. Според мен няма друго за обмисляне, какво ще кажеш?

— Ъ-ъм…

Верънс потри ръце.

— Постигаме чудеса с бобовите култури — сподели той, сякаш не бе преподредил току-що живота на Маграт, без да се допита до нея. — фасул, грах… нали се сещаш. Те задържат азота в почвата. Не пренебрегвам обогатяването й с белопръстница и вар, разбира се. Научен подход към стопанството. Ела да видиш! — Понесе се напред въодушевено — Да знаеш, така кралството наистина може да заработи.

Маграт се повлече след него.

Значи се разбраха за всичко. Не й направи предложение, само я осведоми. Тя не знаеше точно какво трябва да се случи в такъв момент, не си го представяше ясно и в среднощните часове. Из главата й обаче се въртеше представата, че розите, залезите и пойните птички няма да са излишни. Не би се сетила за люцерна. Не смяташе, че най-важно място заема фасулът, както и останалите бобови растения, задържащи азота в почвата.

От друга страна, в дъното на душата си Маграт беше далеч по-практична, отколкото би хрумнало на повечето хора. Те не прозираха по-навътре от завеяната й усмивка и колекцията от над триста образци на окултната бижутерия, нито един от които не вършеше работа.

Значи така се омъжваш за крал. Уреждат всичко вместо теб. Без бели коне и колесници. Миналото прескача направо в бъдещето, отнасяйки те със себе си.

Може пък така да е нормално. Кралете са заети хора. И Маграт нямаше богат опит в омъжването за тях.

— Къде отиваме? — сети се да попита.

— В старата розова градина.

А… Това вече беше приказка на място.

Само че нямаше рози. Между стените бяха заличени всички алеи. Издигаха се високи до кръста растения, а по белите им цветчета с увлечение жужаха пчели.

— Боб? — сащиса се Маграт.

— Да! Опитно поле. Непрекъснато водя тук стопани да им го показвам. — Верънс въздъхна. — Кимат, мънкат си под носа и се усмихват, но се опасявам, че щом се приберат, вършат всичко, както са свикнали.

— Знам — съгласи се Маграт. — Същото се случи, когато започнах да изнасям лекции за естественото раждане.

Едната вежда на краля се поизви нагоре. Дори той леко се втресе, щом си представи как Маграт поучава за раждането плодовитите и невъзмутими като талпи жени в Ланкър.

— Нима? — промълви той. — А как се сдобиваха с деца дотогава?

— О, по най-старомодни начини — отвърна тя. Загледаха се в малката бръмчаща бобова нива.

— Разбира се — подхвана Верънс, — когато станеш кралица, не би се наложило да…

Случи се почти с кротостта на целувка, неусетно като ласка на слънчев лъч.

Не задуха вятър, само натежа неподвижност, от която ушите им изпукаха.

Стеблата се превиха и пречупиха. Полегнаха в кръг.

Пчелният рой затътна и отлетя.

Трите вещици стигнаха едновременно до побития камък.