Тери Пратчет: Господари и господарки

— ПАК ЩЕ СЕ ВИДИМ.

— Да, гусине.

— КОГАТО КОНЯТ МИ ПАК ИМА НУЖДА ОТ ПОДКОВАВАНЕ.

— Да, гусине.

Джейсън побърза да затвори вратата. Залости я, макар че… едва ли имаше смисъл.

Такава беше договорката — подковаваш всичко, което ти доведат, ама всичко. И за отплата наистина можеш да подковеш всичко. В Ланкър от незапомнени времена имаше ковач и се знаеше, че той е сред най-великите майстори в занаята.

Древна договорка, свързана някак с желязото.

Вятърът отслабна и само шептеше към хоризонта, когато слънцето се показа.

Тук бяха полята с октаринова трева. Добра почва за посев, особено за зърно.

Ето цяла нива, която се полюшва кротко между синорите. Не е кой знае колко голяма. Нито пък забележителна с нещо. Най-обикновена нива с жито… освен през зимата, когато я обитаваха само гълъби и гарги.

Вятърът стихна.

А житните класове пак се полюшваха, но не в нормалните вълни, гонени от повеите. Тези плъзваха от средата като кръгове от хвърлен във вода камък.

Въздухът засъска и се изпълни с гневно бръмчене.

В средата на нивата зеленото жито зашумоля и полегна.

И образува кръг.

А в небето пчелите се събираха на гъст рой и жужаха сърдито.

Оставаха броени седмици до най-дългите летни дни. Кралството Ланкър дремеше в жегата, спуснала трепкаща пелена върху гори и ливади.

В небето се появиха три точки.

И след малко станаха различими — три жени, яхнали метли. Полетът им напомняше за прословутите три гипсови патета.

Вгледайте се внимателно в тях.

Първата — нека я наречем предводителката — седи изправена като дъска и се опълчва срещу съпротивлението на въздуха. Май побеждава в този спор. Чертите на лицето й се набиват на очи и заелужават да бъдат наречени хубави. Никой обаче не би казал, че е красавица, освен ако не иска носът му да порасне с три стъпки заради лъжата.

Втората е тантуреста и кривокрака. Лицето й е като ябълка, забравена в шкафа, и носи изражение на почти смъртоносно добродушие. Тя свири на банджо и — понеже не се сещаме за по-уместна дума — пее. В текста на песента често се споменава някакъв таралеж.

За разлика от метлата, принадлежаща на първата дама, която е обременена с една-две торби, на тази й тежат нещица като плюшени червени магаренца, тирбушони във формата на пикаещи момченца, бутилки вино в плетени кошнички и други международно признати белези на културата. Сред тях е сгушен най-смрадливият и злонамерени котарак в света, който засега спи.

Третата — и несъмнено последната — ездачка на метла е и най-младата. За разлика от първите две, които с облеклото си напомнят врани, тя носи дрехи в ярки весели цветове, които не й отиват в момента и вероятно не са й подхождали дори преди десетина години. Тя се рее във въздуха някак добронамерено и обнадеждено. Има цветя в косата си, леко повехнали също като нея.

Трите вещици пресичат границата на кралство Ланкър и скоро се озовават над самия град Ланкър. Спускат се към планинските ливади отвъд и скоро кацат до побит камък, който между другото отбелязва и пределите на териториите им.

Завръщат се.

И отново всичко е наред.

За около пет минути.

В клозета имаше язовец.

Баба Вихронрав го сръга с метлата, той схвана намека и се махна тромаво. Тогава тя взе ключа от пирона до екземпляра на миналогодишни: „Алманахъ и календаръ“ и пое по пътеката към къщата си.

Цяла зима далеч оттук! Значи се е натрупала доста работа. Да си прибере козите от господин Скиндъл, да изгони паяците от комина, да извади жабите от кладенеца и изобщо да се захване отново с чуждите работи, защото не се знае какво ще им щукне на хората, ако няма наблизо вещица да ги наглежда…

Но първо можеше да поседне и да си вдигне краката нависоко за около час.

Оказа се, че в котлето има гнездо на червеношийки. Птичките се бяха вмъкнали през едно счупено стъкло на прозореца. Тя внимателно изнесе котлето и го закрепи над вратата, за да не го докопа някоя невестулка. Сгря вода в тенджерка.

После нави часовника. Вещиците нямат кой знае каква нужда от часовници, но Баба го държеше заради тиктакането. Така къщата имаше обитаем вид. Бе принадлежал на майка й, която го навиваше всеки ден.

Не се изненада, когато майка й умря, преди всичко защото Есме Вихронрав беше вещица, значи предусещаше бъдещето, но и защото вече бе натрупала опит в лечителството и разпозна признаците. Затова успя да се подготви и изобщо не плака чак до другия ден, когато часовникът спря точно насред помена. Тогава изтърва блюдото с ролца от шунка, наложи се да поседи насаме в клозета, за да не я види никой.