Тери Пратчет - Господари и господарки

— Сигурна съм, че ще успееш… с моя помощ. Струва ми се, че онзи твой младеж те търси — меко добавя жената.

Поредното движение с едно рамо — младежът да я търси цял ден, ако ще.

— Ще успея, нали?

— Можеш да бъдеш велика вещица. Можеш да бъдеш каквато поискаш. Ела в кръга и ще ти покажа.

Девойката доближава още малко и се поколебава. Има нещо в гласа на жената. Усмивката е приятна и дружелюбна, но гласът е… твърде отчаян, настойчив, гладен.

— Аз и сама научавам много… — Веднага пристъпи между камъните! Девойката се двоуми.

— Откъде да знам, че…

— Времето на кръговете почти изтече! Помисли още какво можеш да научиш! Ела сега!

— Но…

— Влез!

Само че това е било преди много време, в миналото 3 3 Което, казват, било друг свят. . И коравата опърничава девойка е…

…по-стара.

Вледенена земя…

Но не и зимна, защото в такъв случай би трябвало да предположим, че по-рано е имало есен, а някой ден ще настъпи пролетта. Тук ледовете не са временни.

Трима конници на заснежения склон гледаха надолу към кръга от осем камъка, които от тази страна бяха доста по-големи.

Бихте могли да позяпате фигурите известно време, преди да доловите какво в тях не е наред… тоест още по-смахнато от дрехите им. Горещият дъх на конете им увисваше задълго в смразения въздух. Но не и техният.

Средният конник, жена в червени одежди, промълви:

— Този път не ще има поражение. Земята ще ни приветства с добре дошли. Непременно е намразила човеците досега.

— Но имаше вещици — смънка друг конник. — Помня вещиците.

— О, да. Някога. Но сега… Горките. Горкичките. Почти не им е останала сила. И може да им се подсказва. Податливи съзнания. Промъквах се, миличък. Обикалях нощем. Знам какви вещици имат. Остави ги на мен.

— Помня вещиците — настоя и третият конник. — Съзнания като… като метал.

— Вече не. Казах, оставете ги на мен. — Кралицата се усмихна благо на каменния кръг. — После ги вземете. За себе си бих предпочела смъртен съпруг. По-особен смъртен. Заради единението на световете. За да им покажа, че този път оставаме завинаги.

— На Краля няма да му хареса.

— А това кога е имало значение?

— Никога, господарке.

— Сега е времето, Ланкин. Кръговете се разтварят. Скоро ще се завърнем.

Вторият конник се опря напрегнато върху седлото.

— И ще мога отново да тръгна на лов. Кога? Кога?!

— Скоро — отвърна Кралицата. — Скоро.

Тъмата на тази нощ не можеше да се обясни само с липсата на луна и звезди. Такъв мрак сякаш се просмуква от другаде — толкова е гъст и осезаем, че сигурно бихте успели да сграбчите в шепата си въздуха и да изстискате нощта от него.

От такава чернилка овцете прескачат оградите, а кучетата се свиват в колибките си.

Но вятърът беше топъл и по-скоро шумен, отколкото силен — виеше из гората и хленчеше в комините.

В подобна нощ нормалните хора се завиват презглава, защото се досещат, че понякога светът принадлежи не на тях, а на нещо друго. Сутринта отново ще е човешки свят. С откършени клони, тук-там със съборени керемиди, но ще е човешки. Засега… по-добре да се свиеш под юргана…

Един мъж обаче будуваше.

Джейсън Ог, майстор в ковашкия занаят и конското знахарство, натисна веднъж-дваж духалото на пещта, колкото да се намира на работа, и пак приседна на наковалнята. Тук винаги беше топло, ако ще вятърът да свири под стрехите.

Джейсън Ог можеше да подкове всяка твар. И още как! Веднъж на майтап му донесоха мравка и той остана в ковачницата цяла нощ, работеше с лупа и наковалня колкото връх на карфица. Мравката още беше някъде наоколо, понякога чуваше тихото й трополене по пода.

Но тази нощ… Тъй или иначе щеше да си плати наема. Разбира се, беше собственик на ковачницата. Тя се предаваше от поколение на поколение. Но в една ковачница има не само тухли, хоросан и желязо. Не знаеше как да нарече това, обаче го имаше. Беше разликата между майстора и оногова, който просто огъва метала в чудновати форми, за да си изкара прехраната. Имаше нещо общо с желязото. И с възможността да си ненадминат в занаята. Един вид наем.

Веднъж татко му го отведе настрана и му обясни на четири очи какво трябва да върши в такива нощи.

„Тогава ще се случва — и ще познаеш кога се случва, без да ти подсказват — някой да доведе кон за подковаване. Накарай го да се почувства като у дома си. Подкови коня. Не оставяй ума си да се лута насам-натам. И гледай да не мислиш за друго освен за подковите.“ Джейсън бе свикнал отдавна с тези нощи.