Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Което означаваше, че трябва да прекосят реката, като поне двама от тях се опитват да посочат на минувачите, че не са с поне един от останалите двама. Което означаваше, че с отчаяно безгрижие те се оглеждаха наоколо.

И Къди видя джуджето във водата.

Ако можеше да се нарече вода.

Ако още можеше да се нарече джудже.

Те погледнаха надолу.

— Знаете ли — каза Детритус след малко, — т’ва прилича на джуджето, дето прави оръжие на Заскрежената Улица.

— Пр’роден Хемърхок? — попита Къди.

— Същият, да.

— Прилича малко на него — призна Къди, като все още говореше абсолютно спокойно, — но не точно на него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ангуа.

— Защото господин Хемърхок — отвърна Къди, — нямаше такава огромна дупка, там, където трябва да му е гръдният кош.

„Той никога ли не спи?“ — мислеше си Ваймс. — „Този проклет човек никога ли не отпуска глава за почивка? Никъде ли няма една стая с черен халат, дето да виси на вратата?“

Той почука на вратата на Продълговатия Кабинет.

— А, капитане. — Патрицият вдигна очи от документацията си. — Бяхте похвално бърз.

— Така ли?

— Получихте ли съобщението ми? — попита Лорд Ветинари.

— Не, сър. Бях… зает.

— Така ли. И какво ли би могло да ви заеме?

— Някой е убил господин Хемърхок, сър. Голям човек в общността на джуджетата. Бил е… застрелян с нещо като обсадно оръдие или нещо подобно, и са го изхвърлили в реката. Току-що го извадихме. Тъкмо бях тръгнал да кажа на жена му. Мисля, че живее на Сиропената Улица. А после си помислих, така и така минавам оттук…

— Това е много злощастно.

— Определено е, за господин Хемърхок — съгласи се Ваймс.

Патрицият се облегна назад и се вгледа във Ваймс.

— Кажете ми — попита той, — как е бил убит?

— Не знам. Никога не съм виждал нещо подобно… имаше просто една страхотно голяма дупка. Но ще открия какво е било.

— Хм. Споменах ли, че доктор Крусис дойде да ме види тази сутрин?

— Не, сър.

— Беше много… загрижен.

— Да, сър.

— Мисля, че сте го разстроили.

— Сър?

Патрицият изглежда стигна до решение. Столът му политна напред.

— Капитан Ваймс…

— Сър?

— Знам, че се пенсионирате другиден и затова се чувствате малко… неспокойно. Но докато сте капитан на Нощната Стража, ви моля да следвате две много ясни указания…

— Сър?

— Ще преустановите каквито и да било разследвания във връзка с тази кражба от Гилдията на Убийците. Разбирате ли? Това си е работа само на Гилдията.

— Сър.

Ваймс внимателно запази лицето си неподвижно.

— Искам да вярвам, че неизречената дума в това изречение беше „да“, капитане.

— Сър.

— И тази също. Що се отнася до злощастния господин Хемърхок… Тялото е било открито едва преди малко?

— Да, сър.

— Тогава то е извън юрисдикцията ви, капитане.

— Какво? Сър?

— Дневната Стража може да се справи с това.

— Но ние никога не сме се разправяли с такива неща като „дневна“ юрисдикция!

— Въпреки това, при сегашните обстоятелства, ще инструктирам Капитан Куирк да поеме разследването, ако се окаже, че такова е необходимо.

„Ако такова е необходимо. Ако хората по случайност не свършат с наполовина отнесен гръден кош. Треснати от метеорит, може би“ — мислеше си Ваймс.

Той си пое дълбоко дъх и се облегна на писалището на Патриция.

— Майонезеният Куирк не може задника си с атлас да намери! А той и идея си няма как да говори с джуджетата! Той им вика „чакълосмукачи“! Моите хора откриха тялото! Моя юрисдикция е!

Патрицият плъзна поглед към ръцете на Ваймс. Капитанът ги свали от писалището, като че ли то внезапно беше станало нажежено до бяло.

— Нощна Стража. Това сте вие, капитане. Вашите права и задължения се свеждат до часовете на нощта.

— Тука говорим за джуджета! Ако ние не го направим, както трябва, те ще вземат закона в свои ръце! Това обикновено означава, че ще отрежат главата на най-близкоседящия трол! И вие ще пуснете Куирк да се оправя с това?

— Наредих ви, капитане.

— Но…

— Можете да си вървите.

— Вие не можете…

— Казах, че можете да си вървите, Капитан Ваймс!

— Сър.

Ваймс отдаде чест. После се обърна кръгом и стегнато излезе от стаята. Той затвори внимателно вратата, така че почти не се чу щракване.

Патрицият го чу как тресна стената отвън. Ваймс не можеше да знае, но в стената пред Продълговатия Кабинет имаше значителен брой едва забележими вдлъбнатини, като дълбочината им съответстваше на емоционалното му състояние в момента.