Тери Пратчет - Въоръжени мъже

— За колко време?

Последва мълчание, докато вдигнаха Ефрейтор Нобс и го потупаха по гърба, за да се поуспокои.

— Много добре — каза Сержант Колън, — това, което трябва да направиш сега, е да си хванеш палката ето така и при команда №1, да се отправиш бързо към Артър и при команда №2, да го треснеш яко в тялото. Едно… две…

Палката отскочи от шлема на Артър.

— Много добре, само едно нещо не е наред. Някой може ли да ми каже какво?

Те поклатиха глави.

— Изотзад. Удряш ги изотзад. Няма смисъл да рискувате да си навличате неприятности, нали така? Сега ти опитай, Волнонаемен Полицай Къди.

— Но, сержант…

— Направи го.

Загледаха всички.

— Дали да не му донесем стол? — попита Ангуа след смущаващи петнайсет секунди.

Детритус се изкикоти.

— Той е твърде малък, за да бъде страж.

Волнонаемен Полицай Къди престана да подскача нагоре-надолу.

— Извинявай, сержант, джуджетата не правят така, нали разбираш?

— Но стражите правят така. Добре, Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — ти опитай.

Детритус хвана палката между това, което от техническа гледна точка трябва да се нарече палец и показалец, и я тресна в шлема на Артър. Той се загледа замислено в остатъка от палката. После сви своя, поради липса на по-добра дума, юмрук, и тресна Артър по това, което за кратко беше неговата глава, докато колът не се наби три стъпки в земята.

— А сега, това джуджето, и то може да опита — каза той.

Последваха нови притеснени пет секунди. Сержант Колън си прочисти гърлото.

— Ами, да, струва ми се, можем да приемем, че той е напълно обезвреден. Отбележи, Ефрейтор Нобс. Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — удържа ти се един долар за повреда на палка. И се предполага след това да можете да им задавате въпроси.

Той погледна към останките на Артър.

— А сега, струва ми се, е дошло време да демонстрираме изкуството на стрелбата с лък.

Лейди Сибил Рамкин погледна към тъжната ивица кожа, което беше единственото останало от покойния Чаби.

— Кой би направил такова нещо на едно нещастно малко драконче?

— Опитваме се да открием — каза Ваймс. — Ние… ние мислим, че може би са го вързали на стена и той е експлодирал.

Керът се наведе над стената на една кошара.

— Кууши-кууши-куу?

Доброжелателен пламък му отнесе веждите.

— Искам да кажа, той беше толкова кротък — промълви Лейди Рамкин. — И на мравката път сторваше, горкичкото ми мъниче.

— Как може някой да вдигне дракон във въздуха? — попита Ваймс. — Би ли могъл да го направиш като го ритнеш?

— О, да — увери го Сибил. — Ще си загубиш крака, обаче.

— Значи не е било това. А някакъв друг начин? Така че да не пострадаш?

— Всъщност, не. Би било по-лесно да го накараш сам да експлодира. Наистина, Сам, не искам да говорим за…

— Трябва да знам.

— Ами… по това време на годината мъжките се бият. Правят се да изглеждат по-големи, нали разбираш? Затова винаги ги държа отделно.

Ваймс поклати глава.

— Но драконът беше само един.

Зад тях Керът се наведе над следващата кошара, където един крушовиден мъжки дракон отвори едно око и го изгледа свирепо.

— Яяя-добро-момче? — промълви Керът. — Сигурен съм, че тук някъде имам бучка въглен…

Драконът отвори и другото си око, примижа, след което беше вече напълно буден и се изправи на задните си крака. Ушите му се присвиха. Ноздрите му запламтяха. Крилата му се развяха. Пое си дъх. От стомаха му се понесе клокоченето на втурващите се киселини, щом се отвориха шлюзове и клапи. Краката му се отлепиха от пода. Гръдният му кош се разшири…

Ваймс удари Керът по хълбока и го събори на земята.

В кошарата си драконът примижа. Врагът загадъчно беше изчезнал. Изплашен!

Той се успокои, като изпусна огромен пламък.

Ваймс свали ръце от главата си и се преобърна.

— Защо направихте това, капитане? — попита Керът. — Аз нямаше да…

— Той нападна друг дракон! — изкрещя Ваймс. — Такъв, който не искаше да отстъпи! — Изправи се на колене и потупа Керът по нагръдника. — Лъскаш го наистина добре! Можеш да се огледаш в него. И всички останали могат!

— О, да, разбира се! — възкликна Лейди Сибил. — Всички знаят, че драконите трябва да се държат настрана от огледала…

— Огледала — повтори Керът. — Ей, там имаше парчета…

— Да. Показал е огледало на Чаби.

— Горкото мъниче сигурно се е опитвало да стане по-голямо от самото себе си — каза Керът.

— Тук си имаме работа с извратено съзнание — установи Ваймс.