Тери Пратчет - Въоръжени мъже

— Ах, Хавлок… — започна той.

— Имаш нещо да ми казваш ли, докторе?

— Ами… загубено е.

— Да. И без съмнение, вие много усърдно го търсите. Чудесно. Приятен ден.

През цялото време Патрицият не си помръдна главата. Дори не си направи труда да попита за какво става дума. „Той много добре знае, по дяволите“ — мислеше си Крусис. „Как е възможно никога да не можеш да му кажеш нещо, дето да не го знае?“

Лорд Ветинари остави лист хартия върху една от купчините, после взе друг.

— Още си тук, доктор Крусис.

— Мога да ви уверя, Милорд, че…

— Сигурен съм, че можеш. Има един въпрос, обаче, който ме занимава.

— Милорд?

— Защо то се оказа откраднато от твоята Гилдия? Беше ми дадено да разбера, че е било унищожено. Съвсем сигурен съм, че така бях наредил.

Точно този въпрос Убиецът се беше надявал, че няма да му бъде зададен. Но Патрицият беше добър в тази игра.

— Ъ-ъ. Ние… ами, моят предшественик, си мислехме, че може да служи като предупреждение и за пример.

Патрицият вдигна поглед и се усмихна весело.

— Прекрасно! Винаги съм имал страхотна вяра в ефективността на примерите. Така че, сигурен съм, ще успеете да оправите всичко това, като причините минимално неудобство наоколо.

— Сигурно, Милорд — отвърна Убиецът мрачно. — Но…

Започна пладне.

Пладнето в Анкх-Морпорк продължаваше повечко време, тъй като дванайсетият час беше приет с консенсус. По принцип, първата камбана, която започваше да бие, беше в Гилдията на Учителите, в отговор на универсалните молитви на членовете й. После водният часовник в Храма на Малките Богове задвижваше големия бронзов гонг. Черната камбана в Храма на Съдбата удряше веднъж, неочаквано, но по това време сребърният карильон, задвижван от педали, в Гилдията на Глупаците вече дрънчеше, като гонговете, камбаните и звънците на всички Гилдии и храмове биеха с пълна сила, така че беше невъзможно да ги отделиш едни от други, с изключение само на лишената от език, магическа октиронова камбана на Стария Том в часовниковата кула на Невидимия Университет, дванайсетте отмерени мълчаливи паузи на която временно надмогваха цялата шумотевица.

И най-накрая, няколко удара след всички останали, идваше камбаната на Гилдията на Убийците, която винаги беше последна.

Досами Патриция, декоративният часовник с циферблат от цветя удари два пъти и клюмна.

— Казваше нещо? — мило напомни Патрицият.

— Капитан Ваймс, проявява интерес.

— Божичко. Но на него това му е работата.

— Наистина ли? Трябва да настоя да го отзовеш!

Думите отекнаха из градината. Няколко гълъба отлетяха.

— Настояваш значи? — попита Патрицият сладко.

Доктор Крусис отстъпи и отчаяно затърси обяснение.

— Той е един слуга, в края на краищата. Не виждам никаква причина да му се позволи да се намесва в неща, които не го засягат.

— По-скоро вярвам, че той се смята за слуга на закона.

— Той е бюрократично нищожество и нагло парвеню!

— Боже мой. Не одобрявам силните ти емоции. Но щом настояваш, незабавно ще го заставя да се подчини.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Не ме оставяй да те задържа.

Доктор Крусис се оттегли по посоката, подсказана му от небрежния жест на Патриция.

Лорд Ветинари отново се наведе над бумагите си и дори не вдигна поглед, когато се чу далечен, сподавен вик. Вместо това посегна надолу и разлюля малко сребърно звънче.

Един чиновник бързо се приближи.

— Би ли донесъл стълбата, Дръмнот? Доктор Крусис май падна в рова.

Резето на задната врата към работилницата на джуджето Пр’роден Хемърхок се вдигна и тя се отвори със скърцане. Той отиде да провери дали няма някой отвън и потрепери.

Затвори вратата.

— Малко е студен вятърът — каза на другия посетител в стаята. — Но все пак се търпи.

Таванът на работилницата беше на едва пет стъпки от пода. Това беше повече от достатъчна височина за джудже.

— ОЛЕЛЕ… — каза един глас, нечут от никого.

Хемърхок погледна към нещото, притегнато на менгемето, и взе отвертка.

— ОЛЕЛЕ!

— Удивително — каза той. — Мисля, че задвижването на този лост надолу по барабана кара, ъ-ъ, шестте гнезда да се приплъзнат, като докарва нов куршум, ъ-ъ, в цевта. Това изглежда съвсем ясно. Задвижващият механизъм всъщност е просто един кремък с огниво. Пружината… ето тук… съвсем е ръждясала. Лесно мога да я сменя. Знаеш ли — той вдигна поглед, — това е много интересно устройство. С тези химикали по цевите и всичко останало. Такава проста идея. Да не би да е някакъв фокус? Някоя автоматична палячовщина?