Тери Пратчет - Въоръжени мъже

— И се мъчи да стане благородник — заяде се Ноби.

— Аз ще ида да му кажа — съгласи се Керът.

Ангуа погледна през мърлявия прозорец. Луната скоро щеше да изгрее. Това беше един от проблемите с градовете. Проклетата луна можеше да се промъкне иззад някоя кула, ако не внимаваше човек.

— А аз най-добре да се връщам в квартирата си.

— Аз ще те придружа — светкавично предложи Керът. — Тъй или иначе трябва да ида при Капитан Ваймс.

— Няма да ти е на път…

— Честно, бих искал.

Тя погледна в целеустременото му лице.

— Не искам да те затруднявам излишно.

— Няма никакъв проблем. Аз обичам да вървя пеш. Помага ми да мисля.

Ангуа се усмихна въпреки отчаянието си.

Те излязоха в омекналата горещина на вечерта. Инстинктивно, Керът влезе в полицейска крачка.

— Много стара улица е това. Казват, че под нея имало подземен поток. Чел съм го. Ти какво мислиш?

— Наистина ли ти харесва да вървиш? — попита Ангуа, влизайки в такт.

— О, да. Има много интересни улички и исторически сгради да се видят. Често в почивните дни се разхождам.

Тя го погледна в лицето. О, богове, помисли си.

— Защо си постъпил в Стражата?

— Баща ми каза, че това ще ме направи човек.

— Явно така е станало.

— Да. Това е най-хубавата работа, която може да съществува.

— Наистина ли?

— О, да. Знаеш ли какво означава „полицай“?

Ангуа сви рамене.

— Не.

— Означава „човек на полиса“. Това е стара дума за град.

— Да?

— Четох го в една книга. Човек на града.

Тя го погледна крадешком отстрани. Лицето му блестеше на светлината от една факла на уличния ъгъл, но имаше и някакъв свой вътрешен блясък.

Той се гордее. Тя си спомни клетвата.

Гордее се, че е в шибаната Стража, за бога…

— А ти защо постъпи? — попита той.

— Аз ли? О, аз… аз обичам да ям редовно и да спя на закрито. Както и да е, няма кой знае какъв голям избор, нали? Трябваше или да направя това, или да стана… ха!… шивачка. 12 12 Едно проучване от Анкх-Морпоркската Гилдия на Търговците за занаятите в пристанищните райони на Морпорк откри 987 жени, които посочиха за своя професия „шивачка“. О… и две игли.

— А ти не си много добра в шиенето?

Острият поглед на Ангуа не откри нищо друго, освен откровена невинност в лицето му.

— Да — предаде се тя, — точно така. И тогава видях плаката. — „Градската Стража се нуждае от хора! Бъди мъж в Градската Стража!“ Така че реших да опитам. В края на краищата, можех само да спечеля.

Тя почака да види дали той и това няма да разбере. Не се получи.

— Сержант Колън написа обявата — каза Керът. — Той е малко праволинеен в мисленето.

Той подуши.

— Надушваш ли нещо? — попита той. — Мирише като… малко като че ли някой си е изхвърлил старото клозетно чердже?

— О, много ти благодаря — обади се един глас ниско долу, някъде в тъмнината. — О, да. Много ти благодаря. Това е много… как му се викаше… от твоя страна. Старото клозетно чердже. О, да.

— Нищо не надушвам — излъга Ангуа.

— Лъжкиня — ухапа я гласът.

— Нито чувам.

Ботушите на Капитан Ваймс му казваха, че се намира на Скуун Авеню. Краката му ходеха по своя собствена воля; съзнанието му беше другаде. Всъщност част от него се разтваряше леко в най-добрия нектар на Джимкин Беърхагър.

Само да не бяха се държали толкова адски учтиво! През живота си той беше видял известен брой неща, които винаги се опитваше, без успех, да забрави. До този момент начело в списъка би сложил озоваването срещу сливиците на гигантски дракон, който си поема дъх с намерението да го превърне в малка купчина мръсни въглени. Той все още се събуждаше потен при спомена за малката разгаряща се светлинка. Но сега Ваймс се ужасяваше, че този спомен ще бъде изместен от спомена за всички тези безчувствени лица на джуджета, които го гледат учтиво, и от усещането, че думите му пропадат в дълбока яма.

В края на краищата, какво можеше да каже той? „Съжалявам, че е мъртъв — и това е официално. Назначаваме най-лошите си хора да работят по случая?“

Къщата на покойния Пр’роден Хемърхок беше пълна с джуджета — мълчаливи, късогледи, учтиви джуджета. Новината се беше разпространила. Той не казваше никому нищо ново. Много от тях държаха оръжие. Господин Силният-в-ръката беше там. Капитан Ваймс и по-рано беше говорил с него относно речите му по темата за нуждата от раздробяването на всички тролове на малки късчета и използването им за направа на пътища. Но сега джуджето не говореше нищо. Просто изглеждаше самодоволно. Във въздуха се носеше тиха, учтива заплаха, която казваше: „Ще те изслушаме. После ще направим каквото решим.“