Оуън Колфър - Кодът на вечността

Джулиет беше американска гражданка по рождение, макар и брат й да се бе родил в другия край на света. Тя се радваше, че се завръща в родината си. Хаосът на чикагското улично движение и несекващият многоезичен хор от гласовете на минувачите я караха да се чувства у дома. Джулиет обичаше небостъргачите, пушеците на комините и присмехулната топлота на уличните търговци. Ако някога й се удадеше възможност да се установи някъде за постоянно, тя би избрала Съединените щати. Но някъде по западното крайбрежие, където има повече слънце.

Джулиет и Зеленика обикаляха кулата „Спайро“ в каравана със затъмнени стъкла. Зеленика седеше отзад и гледаше видеоматериала от ирисовата камера на Артемис, който се прожектираше директно на визьора на каската й.

В един момент тя победоносно размаха юмрук във въздуха.

Джулиет спря на кръстовище с червен светофар.

— Как се справяме?

— Добре — отвърна феята, като вдигна визьора си. — Сега отвеждат Сламчо, за да го заровят.

— Страхотно. Точно както каза Артемис.

— А Спайро покани в сградата всички приятели феи на Артемис.

Това беше решаващо за хода на операцията. Книгата забраняваше на феите да влизат в човешки сгради без покана. Сега Зеленика можеше свободно да влезе и да вилнее вътре колкото й се иска, без да нарушава феиния закон.

— Отлично — каза Джулиет. — Влизаме. Сега ще разбия физиономията на онзи, който стреля по брат ми.

— Не бързай толкова. Тази сграда притежава най-сложната човешка охранителна система, която съм виждала. Спайро е използвал разни трикове, на каквито досега не съм се натъквала.

Най-после Джулиет намери място за паркиране срещу главния вход на кулата „Спайро“.

— Това едва ли е проблем за вашето умно конче.

— Не, но на Вихрогон не е разрешено да ни помага.

Джулиет насочи бинокъл към въртящата се врата.

— Знам, но всичко зависи от това как ще го помолим. Умник като Вихрогон има нужда само от предизвикателство.

От кулата „Спайро“ излязоха трима души. Двама едри мъжаги в черно и един нисичък, видимо изнервен индивид. Сламчо риташе с крака във въздуха, сякаш танцуваше ирландска жига. Нямаше никаква надежда за бягство. Плочката и Чипса го бяха стиснали като помияри, които се биеха за кокал.

— Ето, Сламчо излиза. Добре ще е да го проследим. За всеки случай.

Зеленика закопча ремъците и разгъна крилата си с едно натискане на копче.

— Аз ще ги проследя по въздуха. Ти наглеждай Артемис.

Джулиет пусна видеоматериала на компютъра в една от резервните каски. На екрана оживя светът през очите на Артемис.

— Смяташ ли, че Сламчо се нуждае от помощ? — попита момичето.

Зеленика стана невидима.

— Помощ? Аз просто искам да се уверя, че няма да нарани онези две Кални създания.

В трезора Спайро изостави ролята на гостоприемен домакин.

— Да ти разкажа ли приказка, Арти? — заговори той, като нежно галеше Куба. — Имало едно време едно ирландско момче, което се мислело за голяма работа. И се забъркало с един важен бизнесмен.

Не ме наричай Арти, каза си наум Артемис. Баща ми ме нарича така.

— Този бизнесмен не обичал да му се бъркат, затова решил да си отмъсти и завлякъл момчето, което ритало и крещяло, в истинския свят. И момчето трябвало да избира: дали да каже на бизнесмена каквото знае, или да постави себе си и семейството си в смъртна опасност. Е, Арти, какво избираш?

Като си играеше с Артемис Фоул, Спайро допускаше сериозна грешка. За повечето възрастни бе трудно да повярват, че това бледо тринайсетгодишно момче може да бъде истинска заплаха. Артемис се беше постарал да подсили илюзията, като облече спортни дрехи вместо обичайния си костюм от известен дизайнер. Освен това през целия път в самолета се упражняваше да гледа невинно с широко отворени очи, но не можеш да гледаш с широко отворени очи, когато единият ти ирис е с различен цвят от другия.

Тъпст смушка Артемис между лопатките.

— Господин Спайро ти зададе въпрос — когато говореше, новите му зъби тракаха.

— Нали съм тук? — отвърна Артемис. — Ще направя каквото каже.

Спайро постави Куба на дълга стоманена маса, разположена в центъра на трезора.

— Аз казвам да деактивираш Кода на вечността и веднага да накараш Куба да работи.

Артемис съжали, че не може да се изпоти, та безпокойството му да изглежда по-автентично.

— Веднага ли? Не е толкова просто.

Спайро сграбчи момчето за раменете и го погледна право в очите.

— Че защо да не е просто? Вкарваш кодовата дума и започваме.