Оуън Колфър - Кодът на вечността

— Трябва ли да слушаме тоя умник? — обърна се Плочката към партньора си.

— Не мисля. Може би трябва да се обадя на господин Тъпст.

Сламчо изстена. Ако глупостта беше престъпление, тези двамата щяха да бъдат обществени врагове номер едно и две.

— Вашата работа е да ме убиете. Не беше ли това идеята? Просто ме убивате и толкоз.

— Какво мислиш, Чипс? Дали просто да го убием?

Чипса лапна шепа „Рафълс“ с вкус на барбекю.

— Да. Тъй да бъде. Заповедта си е заповед.

— Но на ваше място аз не бих се убил просто така — намеси се Сламчо.

— Тъй ли?

— О, не. След като току-що ви обидих… Не, аз заслужавам нещо по-специално.

Почти се чуваше как мозъкът на Плочката пуши от прегряване.

— Така е, дребосък. Ти ще получиш нещо по-специално. Не даваме на никой да не се майтапи с нас!

Сламчо дори не си направи труда да посочи излишната частица „не“ в изречението.

— Прав си. Много ми знае устата и каквото и да ми се случи, съм си го заслужил.

Тук последва кратко мълчание, през което Плочката и Чипса се мъчеха да измислят нещо по-лошо от обичайния куршум в главата.

Сламчо ги остави да помислят за минута, след което любезно предложи:

— Ако аз бях на ваше място, щях да се погреба жив.

Чипса се ужаси.

— Да се погребеш жив? Ама че гадост! Ще има да крещиш и да дращиш с нокти. После ще сънувам кошмари.

— Обещавам да лежа съвсем кротко. Така или иначе, заслужил съм си го. Та аз ви нарекох недоразвити едноклетъчни неандерталци.

— Тъй ли?

— Е, току-що го направих.

Плочката беше по-импулсивният от двамата.

— Добре, господин Копам. Знаеш ли какво ще направим? Ще те погребем жив!

Сламчо се плесна по лицето.

— О, ужас!

— Сам си го изпроси, приятелче.

— Така е, как можах?

Плочката извади втора лопата от багажника на колата.

— Никой не може да ни вика недоразвити еднолични нинджи без палци.

Сламчо покорно легна в гроба си.

— Не, сигурен съм, че никой не може.

Плочката започна ожесточено да копае и напомпаните му мускули се издуха под сакото. За няколко минути цялото тяло на Сламчо се изгуби под пръстта.

Чипса почувства, че му се гади.

— Ама че отврат. Отврат. Горкият дребосък.

Плочката беше непреклонен.

— Да, само че той сам си го изпроси. Ще ни вика… каквото там разправяше.

— Ама да го погребем жив… Като в оня филм на ужасите. Нали се сещаш, страшния.

— Май съм го гледал. Дето на края започнаха да изписват разни думи, тоя ли?

— Да, същия. Да ти кажа, накрая думите малко го развалиха.

Плочката утъпка насипаната пръст.

— Нищо, брато. Сега няма да има думи.

Те се качиха в шевролета си. Чипса все още изглеждаше оклюмал.

— Знаеш ли, наистина е по-истинско, отколкото на кино.

Плочката не обърна внимание на пътния знак за забранено вписване в магистралата и излезе на платното.

— Заради миризмите е. Като гледаш филм, не ти мирише.

Чипса изсумтя тревожно.

— На Копам сигурно му е станало криво накрая.

— Нищо чудно.

— Щото май го видях да реве. Целият се тресеше, все едно се смееше. Та сигурно се е разревал. Трябва да е откачен да се смее, като го погребват жив.

— Сигурно се е разревал.

Чипса отвори пакетче чипс с вкус на пушен бекон.

— Да. Само се е разревал.

Сламчо се смееше така, че за малко да се задави с първата хапка пръст. Ама че смешници! Все пак имаха късмет, че са смешници, иначе щяха да избират метода на своята екзекуция.

Джуджето откачи долната си челюст и започна да копае тунел право надолу. След пет метра зави на север към някакви изоставени складове. Космите на брадата му изпращаха сонарни сигнали във всички посоки. В застроени райони малко повече предпазливост не е излишна. Винаги се срещат диви животни, а и Калните създания имат навика да заравят разни неща на места, където най-малко ги очакваш. Тръби, септични резервоари, варели с промишлени отпадъци — какво ли не му се бе случвало да захапе неволно, докато копае. А няма нищо по-отвратително от това да намериш в устата си някоя изненада, особено ако шава.

Приятно му беше отново да копае земята. Джуджетата бяха родени за това. Земята приятно се слягаше под пръстите му и Сламчо скоро влезе в ритъм. Пресяваше боклуците със зъби, дишаше с полузатворени ноздри и изкарваше обработения материал през другия край.

Космите антени на джуджето му подсказаха, че на повърхността няма вибрации, затова той зарита нагоре, като използва последния залп газове, за да изскочи от дупката.