Оуън Колфър - Кодът на вечността

Артемис сведе разноцветните си очи и заби поглед в пода.

— Няма една-единствена кодова дума. Кодът на вечността е вграден необратимо. Трябва да реконструирам целия език. Може да отнеме дни.

— Нямаш ли някакви бележки?

— Имам. На диск. В Ирландия. Твоята маймуна не ме остави да взема нищо със себе си от страх, че може да е бомба.

— Не можем ли да получим достъп до харддиска ти онлайн?

— Можем. Но аз държа бележките си на дискове. Можем да се върнем в Ирландия. Дотам и обратно са осемнайсет часа.

Спайро веднага отхвърли тази възможност.

— Забрави. Докато си тук, при мен, аз държа нещата в свои ръце. Кой знае какво посрещане ме чака в Ирландия! Ще го направим тук. Колкото и време да отнеме.

Артемис въздъхна.

— Добре.

Спайро прибра Куба в плексигласовото му сандъче.

— Наспи се добре тази нощ, хлапе, защото утре ще разнищиш тази джаджа като чорап. А не го ли направиш, ще ти се случи същото като на Слам Копам.

Артемис не се разтревожи особено от тази заплаха. Не му се вярваше Сламчо да е в опасност. Всъщност, ако някой имаше проблем, това бяха двамата здравеняци Плочката и Чипса.

Джон Спайро не беше наел Плочката и Чипса заради уменията им да водят разговор. Интервюто им за работа се състоеше от една-единствена задача. На стотината кандидати беше раздаден по един орех и им бе казано да го счупят по избран от тях начин. Само двама се справиха. Плочката покрещя на ореха няколко минути и после го смачка между гигантските си длани. Чипса избра по-радикален метод. Сложи ореха на масата, сграбчи интервюиращия за косата и счупи ореха с челото му. И двамата бяха наети тутакси. Те бързо се превърнаха в най-доверени помощници на Арно Тъпст при работа в градски условия. Не им се позволяваше да работят извън Чикаго, защото това би могло да изисква разчитане на карти — нещо, с което Плочката и Чипса не се справяха особено добре.

В момента двамата разговаряха на лунна светлина, докато Сламчо копаеше дупка със собствените си размери в сухата пръст зад една изоставена фабрика за цимент.

— Можеш ли да познаеш защо ми викат Плочката? — попита Плочката и изпъчи корем, за да подскаже на събеседника си.

Чипса отвори пакетче чипс — винаги си носеше по няколко.

— Не знам. Да не е за по-кратко?

— От какво?

— Не знам — каза Чипса. Това беше един от любимите му изрази. — От Франсис?

Предположението се стори тъпо дори на Плочката.

— От Франсис ли? Как може Плочката да е съкратено от Франсис?

Чипса сви рамене.

— Е. Аз имах един чичо Робърт и всички му викаха Боби. Да виждаш някаква връзка?

Плочката ококори очи.

— От плочки, глупако. Плочката идва от плочки, понеже съм направил страшни плочки на корема.

Сламчо изсумтя в ямата. Да слуша това тъпоумно дърдорене беше почти толкова мъчително, колкото да копае яма с лопата. Той се изкушаваше да зареже плана и да се гмурне в песъкливата почва. Но Артемис не искаше никой да демонстрира феини способности на този етап от операцията. Ако джуджето отвореше паст и тези двамата побегнеха, без да бъдат хипнотизирани, параноята на Спайро щеше да се изостри още повече.

Горе Чипса реши да продължи с гатанките.

— Познай защо ми викат Чипса — каза той, като скри пакетчето чипс зад гърба си.

Плочката сбърчи чело. Беше чувал тази гатанка и преди.

— Не ми казвай. Сам ще се сетя.

Сламчо подаде глава от дупката.

— Защото яде чипс, идиот такъв! Чипса яде чипс. Вие двамата сте най-тъпите Кални създания, които съм срещал. Защо просто не ме убиете? Поне няма да ви слушам бръщолевенето.

Плочката и Чипса се стъписаха. Така се бяха улисали в умствените си упражнения, че почти бяха забравили за дребосъка в дупката. Освен това не бяха свикнали жертвите им да казват нещо различно от: „Не, моля ти, се, Боже, не!“

Плочката се наведе над ръба на ямата.

— Какво означава „бръщолевене“?

— Означава целия ви разговор за плочки и чипсове.

Плочката поклати глава.

— Не, питам какво означава думата „бръщолевене“. Никога досега не съм я чувал.

Сламчо с удоволствие се зае да обясни:

— Означава дърдорене, бърборене, плещене, дрънкане, плямпане. Това достатъчно ясно ли е?

Чипса разбра последната дума.

— Плямпане? Ей, това е обидно! Обиждаш ли ни, дребосък?

Сламчо сплете пръсти като за молитва.

— Най-после схвана.

Мускулестите мъжаги не знаеха как да реагират на такава неприкрита обида. Сред живите имаше само двама души, които ги обиждаха редовно: Арно Тъпст и Джон Спайро. Но това беше част от работата: те не обръщаха внимание и през едното им ухо влизаше, през другото излизаше.