Оуън Колфър - Кодът на вечността

— Права си — каза. — Няма да ти изпратя.

В пътническия салон на лиъра Сламчо си припомняше дните на слава.

— Хей, Артемис — каза той с уста, пълна с хайвер. — Помниш ли как за малко да отнеса главата на Бътлър с един залп газове?

Артемис не се усмихна.

— Помня, Сламчо. Ти успя да саботираш най-съвършения ми план.

— Честно казано, стана случайно. Просто се бях изнервил. Дори не видях, че великанът е зад мен.

— От това направо ми олекна. Планът ми се е провалил заради проблема ти с червата.

— А помниш ли как ти отървах кожата в лабораториите „Гномски“? Ако не бях аз, сега щеше да гниеш в Ревльов връх. Кога изобщо си се оправял без мен?

Артемис отпи от минералната вода в кристалната си чаша.

— Явно никога. Да се чудиш как съм доживял до днес.

В коридора се появи Зеленика.

— Трябва да те подготвим, Артемис. След трийсет минути кацаме.

— Добра идея.

Зеленика изсипа всичко от раницата си на масата.

— Така, какво ни трябва? Гърлен микрофон и ирисова камера.

Капитанът от ПНЕ избра от купчината нещо, което приличаше на кръгла лепенка. Махна горния слой и залепи парчето лейкопласт на врата на Артемис. То веднага се сля с цвета на кожата му.

— Оптичен латекс — обясни Зеленика. — Почти невидим е. Може би ако по врата ти полази мравка, ще го забележи, но иначе… Материалът не пропуска рентгенови лъчи, така че микрофонът не може да се открие. Улавя всеки звук в радиус от десет метра и го записва на чип в каската ми. За съжаление не можем да рискуваме със слушалка — прекалено забележима е. Така че ние ще те чуваме, но ти няма да ни чуваш.

Артемис преглътна и усети как микрофонът се плъзга по адамовата му ябълка.

— А камерата?

— Ето я.

Зеленика извади контактна леща от малък контейнер с течност.

— Това е истинско чудо. Има висока разделителна способност, дигитално качество, записва изображение с няколко филтриращи опции, включително увеличение на образа и топлинни настройки.

Сламчо изсмука мозъка от една пилешка кост.

— Започваш да говориш като Вихрогон.

Артемис разгледа лещата.

— Може и да е техническо чудо, но е с лешников цвят.

— Естествено, че е с лешников цвят. Моите очи са с лешников цвят.

— Радвам се за теб, Зеленика. Само че моите са сини, както ти е известно. Тази ирисова камера не върши работа.

— Не ме гледай така, Кално създание. Ти си геният тук.

— Не мога да отида там с едно синьо и едно кафяво око. Спайро ще забележи.

— Ами да беше помислил за това, докато медитираше. Сега е малко късно.

Артемис разтърка кокалчето на носа си.

— Права си, разбира се. Аз съм мозъкът на операцията. Мисленето е моя работа, не твоя.

Зеленика подозрително присви очи.

— Това обида ли беше, Кално хлапе?

Сламчо изплю пилешката кост в близкото отделение за боклук.

— Да ти призная, Арти, такъв гаф още в началото на операцията не ме изпълва с увереност. Надявам се да си толкова умен, колкото непрекъснато разправяш.

— На никого не разправям колко съм умен. Не искам да плаша хората. Добре, ще се наложи да рискуваме с ирисова камера с лешников цвят. При повече късмет Спайро може и да не забележи. Ако забележи, ще измисля някакво оправдание.

Зеленика сложи камерата на върха на пръста си и плъзна лещата под клепача на Артемис.

— Ти решаваш. Надявам се само Джон Спайро да ти отстъпва по ум.

Спайро ги чакаше в хангара за частни самолети на „О’Хеър“. Носеше палто с кожена яка върху бял костюм собствена марка. Пистата се осветяваше от ослепителни халогенни лампи и сенките от витлото на хеликоптера падаха върху краищата на палтото му. Гледката беше много кинематографична.

Липсва само музика за фон, помисли си Артемис, докато слизаше по подвижната стълба на самолета.

Като по сценарий Сламчо влезе в ролята на гангстера.

— Мърдай, хлапе — доста убедително изръмжа той. — Не можем да караме господин Спайро да чака.

Артемис понечи да му отвърне, но си спомни, че от него се иска да играе ролята на уплашено дете. Нямаше да му е лесно. Покорството беше сериозен проблем за Артемис Фоул.

— Казах, мърдай! — повтори джуджето, като подсили репликата си със здраво побутване.

Артемис прескочи последните няколко стълби и едва не се сблъска с ухиления до уши Арно Тъпст. Това не беше каква да е усмивка. Зъбите на Тъпст бяха сменени с изработени по поръчка порцеланови челюсти. Върховете на зъбите бяха заострени. Арно приличаше на хибрид между човек и акула.