Оуън Колфър - Кодът на вечността

Спайро забеляза, че на екрана на Куба се е появила вълнообразна линия. Когато заговори, тя подскочи нагоре.

— Добре. Свързахме се. А сега ми кажете кой, по дяволите, се обажда. И как накарахте тази кутийка да работи?

— Името ми е Слам Копам, господин Спайро. Аз съм маймуната от екипа на Карла Фрацети. Не знам как точно изглежда кутийката при вас, но аз говоря от най-обикновен телефон.

— Тогава кой набра номера?

— Едно хлапе, което съм стиснал за врата. Обясних му колко важно е да се свържа с вас.

— А кой ви каза, че трябва да говорите с мен? Откъде знаете името ми?

— Пак от хлапето. То побърза да ми разкаже всичко, след като видя какво направих с железния човек.

Спайро въздъхна. Ако железният човек беше пострадал, Антонели щяха да му искат допълнителна сума.

— Какво направихте с железния човек?

— Нищо сериозно. Но известно време няма да размахва пистолети пред деца.

— Защо сметнахте за необходимо да нараните партньора си, Копам?

В другия край на линията се възцари мълчание, докато Сламчо подреждаше събитията в главата си.

— Ето как стана, господин Спайро. Инструкциите бяха да придружим момчето до Съединените щати. Само че Мокасина превъртя и започна да размахва пистолет. Аз прецених, че това е погрешно и се наложи да го укротя. Със сила. Така или иначе, хлапето здравата се уплаши и ми разказа всичко, което исках да знам. И ето че сега говоря с вас.

Спайро потри ръце.

— Постъпили сте правилно, Копам. Ще получите премия за това. Аз лично ще се погрижа.

— Благодаря, господин Спайро. Повярвайте ми, удоволствието е изцяло мое.

— Фоул там ли е?

— Точно до мен. Малко е блед, но иначе е жив и здрав.

— Дай ми го — заповяда Спайро, внезапно забравил за депресията си.

— Спайро, аз съм — със сдържан, но леко треперещ глас се обади Артемис.

Спайро сви юмруци във въздуха, сякаш стискаше врата на момчето.

— Вече не си вириш носа, а, хлапе? Нали ти казах: не ти стиска да бъдеш като мен. От друга страна, ако не получа каквото искам, ще накарам Слам да те избави от мъките ти. Разбрахме ли се?

— Да. Съвсем ясно беше.

— Добре — каза Спайро и стисна със зъби дебела кубинска пура. Щеше да я дъвче, докато стане на каша, но нямаше да я запали. — А сега говори. Какво трябва да направя, за да тръгне този Куб?

Гласът на Артемис се разтрепери повече от преди.

— Не е толкова просто, господин Спайро. В-кубът е кодиран. С нещо като Код на вечността. Аз мога да задействам от разстояние някои функции: телефон, MP3 плейър и така нататък, но за да деактивирам напълно кода и да отключа потенциала на Куба, трябва да го имам пред себе си. Ако можехте да го донесете тук…

Спайро изплю пурата.

— Спри, Фоул. За такъв глупак ли ме мислиш? Вярваш ли, че ще върна тази безценна технология обратно в Европа? Забрави! Ако ще деактивираш нещо, ще го направиш тук. В кулата „Спайро“!

— А инструментите ми? Лабораторията ми?

— Аз имам достатъчно инструменти тук. И лаборатория. Най-добрата в света. Ще дойдеш тук.

— Добре. Както кажете.

— Точно така, хлапе. Както аз кажа. Искам да сипеш гориво в онзи твой „Лиър“, който знам, че Фоул притежават, и бързичко да долетиш в „О’Хеър“. Там ще те чака хеликоптер.

— Едва ли имам избор.

— Правилно. Нямаш. Но ако направиш каквото ти казвам, може да те пусна да си вървиш. Ти разбра ли, Копам?

— Разбрах, господин Спайро.

— Добре. Разчитам да докараш хлапето тук без произшествия.

— Смятайте го за уредено.

Връзката прекъсна.

Спайро се подсмихна.

— Мисля, че имам повод да празнувам — каза той и натисна бутона на интеркома. — Марлийн, донеси ми кана кафе, и не от онази помия без кофеин. Искам истинско кафе.

— Но, господин Спайро, лекарите казаха…

Спайро изчака, докато секретарката му осъзнае на кого противоречи.

— Извинете, сър. Веднага, сър.

Той се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.

— Виждаш ли, Тъпст? Нещата ще се наредят въпреки твоята некадърност. Спипах момчето, точно както исках.

— Да, т’ъ’. Отлит’но, т’ъ’.

Спайро се разсмя.

— Затвори си устата, смешник. Говориш като някой анимационен герой.

— Да, т’ъ’. Много т’абауно, т’ъ’.

Спайро облиза устни, предвкусвайки кафето.

— За компютърен гений това момче е доста наивно. Направи каквото ти казвам и ще те пусна да си вървиш! Хвана се на въдицата, налапа стръвта и прочее.

Тъпст опита да се усмихне. Гледката не беше от приятните.

— Да, готподин Тпайуо. Уъдит’а, ’туъу и пуот’ее.