Колийн Маккълоу - Безмълвният ангел

Гледах ядосано това нещо и неясната му вътрешност, отразяваща моята стая с краката нагоре. Съдбата на Къщата е в кристалното кълбо. Всичко зависи от него. Грабнах го от основата му и го вдигнах с двете си ръце. Когато го оставих отново, то започна да се върти. Спрях го. Никакви вибрации, никакви странни електрически импулси. Беше просто едно много тежко кълбо от втечнен под налягане силиций. Масата се наклони на една страна, затова бутнах чинийката с масло зад моето съдбовно мъчение и го подпрях, а погледът ми се премести върху основата. Малката кръгла възглавничка между него и черното дърво не беше копринена, а кадифена, и бе хлътнала под тежестта на Кълбото.

О, Хариет Пурсел, ти си голяма глупачка! Как може да бъдеш толкова отчайващо тъпа? Отговорът през цялото време е бил тук, пред мен, цели четири месеца!

Вдигнах основата и започнах да дърпам плата, там, където застъпваше дървото, освобождавайки го малко по малко, тъй като лепилото, с което бе залепен, беше много здраво. Но то не отиваше под кълбото, само поддържаше краищата на плата. И там, под кадифето, се намираше едно сгънато парче хартия, поставено в празната кухина, която сигурно мадам Делвекио Шварц сама бе издълбала с длето. Евтина, печатна форма за завещание от онези, които всеки може да си купи от книжарница или от продавач на канцеларски материали. Жестоко. Лукаво. Сатанинско. Колко ли време е прекарала, за да измисли тази последна гатанка, залагайки целия си свят, включително и своето ангелско котенце? Дори не ми бе намекнала, беше заложила всичко на носа ми. На моя нос и моя усет към тайнственото, към загадката. Не беше постъпила честно и с двата ключа — Съдбата на Къщата не беше в кълбото, а под него. Разликата бе само една малка дума. Ако беше използвала правилния предлог, щях да намеря завещанието още същия ден, ако ли не и по-рано. Но не. Не и тя. Така беше прекалено просто, прекалено безинтересно.

Завещанието не беше дълго. В него се казваше, че оставя всичката си собственост, предмети и пари на Фло Шварц, нейното единствено дете, а докато тя стане пълнолетна, предоставя управлението им на своята скъпа приятелка госпожица Хариет Пурсел, живееща на същия адрес, която има право да разполага с всички средства както желае и намери за добре. И също, че приписва грижата и опеката над Фло Шварц, нейното единствено дете, на гореспоменатата Хариет Пурсел, защото е на мнение, че гореспоменатата Хариет Пурсел ще отгледа и възпита Фло според нейната воля. Завещанието беше подписано с името Хариет Пурсел Делвекио Шварц и имаше двама свидетели. Ото Вернер и Фриц Вернер. Не познавах нито единия, нито другия. Братя ли бяха? Или баща и син?

Хариет Пурсел! Мадам Делвекио Шварц беше родена Хариет Пурсел. Липсващото звено, липсващото поколение. Но ако бе от татковото семейство, то той бе в абсолютно неведение за съществуването й. Възможно е, ако още от рождението си е изглеждала сбъркана. Родителите от деветнадесети век са били много странни относно потомството си, когато е изглеждало сбъркано — натирвали са ги далеч от дома, криели са ги като позор. Твърде вероятно е тя да е моя много близка роднина — може би сестра на татко? Той е роден през 1882, а тя би трябвало да е родена около 1905. Ами ако е била родена през 1902, докато татко е бил в Южна Африка и се е сражавал в Бурската война? Той има две сестри близначки, родени след него, през 1900 година — истинска напаст, казваше татко за тях, смеейки се. Ами ако след леля Ида и леля Джоан се е родила още една дъщеря? Момиченце, което е изглеждало странно и е било скрито от света? Това е единствената тайна, която, мога да се обзаложа, никога няма да бъде разкрита, макар че това даваше отговор на въпроса защо е била кръстена с прокълнатото семейно име. Мадам Делвекио Шварц беше като лук. Отлюспваше люспа след люспа, а в сърцевината имаше едно детство, за което тя никога не бе споменала на никого от Къщата, дори и на Папи.

Не плаках, не страдах, не стенах, нито вих. Прекалено много неща се случиха, за да повярвам, че са истина. Ще изчакам до утре сутринта, когато мога да покажа листа хартия на господин Хъш.

Събудих се в шест, чувствах се много странно. Ако авторът, замислил цялата описана по-горе мистерия, бе галопирал и се бе смял в три и десет миналата нощ, то аз не бях го чула. Първата ми неприятна задача бе да телефонирам в офиса на сестра Агата и да кажа, че днес няма да отида на работа. Не, няма причина, съжалявам, сестро Бейкър. Лична работа. И затворих телефона.