Колийн Маккълоу - Безмълвният ангел

— Вчера ходих в службата за закрила на децата — рече той — с цел да подам формална молба за осиновяването на Флоранс Шварц. Страхувам се, че реакцията им спрямо вас бе по-непреклонна, отколкото очаквах, госпожице Пурсел. Казаха ми направо, че нямате морално право да искате детето.

— Морално право ли?

— Това е терминът. Морално право. Първо, налице са двете къщи с лоша слава, граничещи със собствеността на вашата покойна хазайка, а тъкмо там вие имате намерение да отглеждате детето, за което не е сигурно, дали е наследник на същата. Второ, една от чиновничките в службата е говорила с госпожа Форсайт. Очевидно за вас и господин Форсайт се разпространяват някакви съмнителни слухове, а тази чиновничка била осведомена за тях от своя приятелка в „Куинс“. Госпожа Дънкан Форсайт ви описала като напълно пропаднала и без средства. — Гримасата му показваше, че месото катастрофално се е вмирисало. — Много съжалявам, но положението е такова.

— Мръсна кучка! Ще я убия! — произнесох бавно аз. Той ме погледна състрадателно.

— Съгласен съм, че убийството ще ви зарадва, Хариет, но то няма да помогне на Фло, нали така? — Сетне извади ножовете и избра най-острия, с който да ми причини колкото може повече болка. — Службата също така отбеляза, че Фло ще бъде изписана от „Роял Куинс“. Диагнозата е неспецифична форма на аутизъм, което означава, че ще бъде изпратена в подходящо болнично заведение.

— Стоктън — произнесох с изпразнен от съдържание глас.

— Това е напълно невъзможно. Службата осъзнава, че Фло има група от постоянни посетители, които живеят в Сидни. Предполагам, че ще я насочат към „Глейдсвил“.

— Фло ще бъде затворничка. — Погледнах го право в очите. — Господин Хъш, не ме интересува какво казва службата за закрила на децата. Искам молбата за осиновяване да бъде внесена. И всеки път, когато ме отпратят, аз ще се връщам и ще внасям следващата. Ако е необходимо, години наред. Искам, когато Фло стане зряла жена, да знае, че непрекъснато съм опитвала и не съм се отказала. Ако все още е жива, в което силно се съмнявам. Това е истинска трагедия.

Върнах се вкъщи, като пресякох Домейн пеша. Свалих обувките си, събух чорапите и почувствах как жилавата, еластична трева се съпротивлява под краката ми. О, защо унижих публично госпожата? Измъкнах я от колата под носа на двете собственички на публични домове, пред съпруга й, подпрях я на стената, казах речта си и я натиках обратно. Само за да й натрия носа и да й покажа колко дребнава и жалка е? Ето че сега тя бе получила своето възмездие. Макар да съм убедена, че щеше да го направи дори и ако не бях я унижила тогава. Но аз имам намерение да й го върна. О, да! Още следващата седмица. След като вече така или иначе бях осъдена като морално пропаднала, какво значение имаше дали приемам джентълмени в апартамента си? Щях да се обадя съвсем открито на Дънкан у тях и да го поканя да ми гостува цяла нощ. Щом искаш да играещ мръсно и да правиш кални номера, госпожо Форсайт, ще трябва да изпиташ на гърба си колко мръсна е калта. Сетих се. Хлебарките… Ще напълня един голям буркан с тях и ще ги пусна на свобода в малката й количка. От най-големите, които летят, хър-хър-хър. Ще отида на следващия митинг на Комитета за черните и белите с огромен плакат, на който ще пише: „Мадам Дънкан Форсайт не бута на мъжа си, ето защо той е принуден да го прави с морално неподходящо момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря.“

Хубави мисли. С тях стигнах незабелязано чак до Улумулу, където обух обувките си и престанах да мисля как ще отмъстя на госпожата — знаех, че няма да го направя, тъй като моето отмъщение щеше да рикошира в Дънкан. Обаче онова за хлебарките беше добра и напълно осъществима идея. Както и поканата Дънкан да прекара цяла нощ в обятията ми. Дори нещо повече, ще я прокълна. Да има лош дъх. Да я нападне упорита и неизлечима млечница. Да надебелее независимо колко ще гладува и какви диети ще пази. Да се набръчка цялата като бабичка. Да й миришат краката и глезените й да се подуят, така че да не може да влезе в обувките си. Очите й да гурелясат от конюнктивити. Косата й да се напълни с пърхот. Да я нападнат глисти, които да снасят яйцата си в ануса, така че да си чеше задника на публично място. О, да! Да се поболееш бавно, госпожо Форсайт! Да умреш от суета! Всичките ти огледала да се счупят, докато се гледаш в тях, молци да проядат бутиковите ти дрехи и да ги превърнат в парцали, в торби от зебло и кални гумени ботуши.