Ги Мопасан: Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Всички твари, които се пробуждат с настъпването на вечерта и крият невзрачното си съществуване в нощната тъмнина, пълнеха здрача с безшумното си суетене. Големи птици прелитаха във въздуха без крясък, като семки, като петна. Бръмчене на невидими насекоми леко докосваше слуха. Нещо тихо пробягваше по росната трева и по пясъка на пустите пътеки.

Само няколко печални жаби отправяха към луната своя кратък, еднообразен зов.

Жана усещаше сърцето си разширено, изпълнено е шепоти като светлата нощ, в него внезапно нахлуваха хиляди бродещи желания, подобни на нощните зверове, които шумоляха край нея. Тя се чувствуваше близко сродена с тази жива поезия. Струваше й се, че в меката белота на нощта пробягват свръхчовешки трепети, туптят неуловими надежди, носи се като че ли дъхът на щастието.

И тя започна да мечтае за любов.

Любов! От две години вече нейното приближаване изпълваше Жана с нарастващо безпокойство. Сега тя бе свободна да обича, оставаше само да го срещне, него…

Какъв ще бъде той? Тя не знаеше, а и не се питаше. Щеше да бъде той , това беше важното.

Едно само й беше ясно — че ще го обожава с цялата си душа и той ще милее за нея с всичката сила на сърцето си. Те ще се разхождат в такива вечери под светлия звезден прах. Ще вървят ръка за ръка, притисната един до друг, ще слушат туптенето на сърцата си, ще усещат топлината на раменете си, ще сливат любовта си със сладостната яснота на летните нощи, така силно свързани един с друг, че ще проникнат лесно, само със силата на обичта си, до най-съкровените си мисли.

И това ще трае вечно в безоблачното щастие на неописуемата им любов.

Изведнъж й се стори, че го чувствува тук, до себе си, и тутакси смътна чувствена тръпка пробягна от краката до главата й. Неволно притисна ръце до гърдите си, като че искаше да прегърне своя блян. По устните й, подадени към неизвестното, премина нещо и тя едва не примря, стори й се, че дъхът на пролетта й дари любовна целувка.

Внезапно някъде зад замъка, по пътя, чу стъпки в нощта. И в устрема на възторжената си душа, в пристъп на вяра в невъзможното, вяра в съдбоносните случайности, в божествените предчувствия, в романтичните прищевки на съдбата, тя си помисли: „Ами ако е той?“ Заслуша се тревожно в отмерените стъпки на минувача, сигурна, че той ей сега ще спре пред решетката и ще поиска да пренощува у тях.

Когато той отмина, тя се натъжи, едва ли не изпита разочарование. Но после си даде сметка, че надеждата й е само плод на силна възбуда и се усмихна на безумието си.

Тогава, успокоена донякъде, Жана се впусна в по-разумни мечти. Опита се да прозре в бъдещето, да нахвърли картината на бъдещия си живот.

Тя ще живее с него тук, в тихия замък над морето. Навярно ще има две деца — син за него, дъщеря за себе си. Виждаше как децата тичат по тревата между явора и липата, а бащата и майката ги следят с очаровани очи и разменят над главичките им погледи, изпълнени със страст.

Дълго, дълго стоя така замечтана, а луната, завършила своя нощен път по небосклона, се канеше вече да изчезне в морето. Захлади се. На изток хоризонтът започна да бледнее. В чифлика вдясно пропя петел. Други му отговориха от чифлика вляво. Техните пресипнали гласове, заглушени от стените на кокошарниците, идваха сякаш много отдалече. А по безбрежния небосвод, неусетно побелял, гаснеха звездите.

Някъде изцвърча тихо пробудена птичка, из листата се понесоха отначало плахи, после по-смели звънки, радостни чуруликания, предаваха се от клон на клон, от дърво на дърво.

Внезапно Жана почувствува, че я залива светлина. Тя вдигна отпуснатата на ръцете си глава и замижа, ослепена от блясъка на зората.

Планина от пурпурни облаци, полускрити зад голямата алея с тополите, хвърляше кървави отблясъци над пробудената земя. Разкъсало ярките облаци, слънцето бавно изплува, като сипеше огън по дърветата, равнините, океана и целия кръгозор.

Жана бе извън себе си от щастие. Буйно преливаща радост, безпределно умиление пред блясъка на природата заля отмалялото й сърце. Нейното слънце! Нейната зора! Началото на нейния живот! Изгревът на нейните надежди! Тя простря ръце към лъчезарния простор, изпита желание да прегърне слънцето, да говори, да извика нещо божествено като това раждане на деня. Но стоеше скована в безсилен възторг. Тогава закри лице с ръце, усети сълзи в очите си и сладостно заплака.

Когато повдигна глава, дивната гледка на зараждащия се ден бе вече изчезнала. Тя се почувствува успокоена. Малко уморена, като че изтрезняла. Просна се на леглото си, без да затвори прозореца, помечта още няколко минути и заспа толкова дълбоко, че не чу в осем часа зова на баща си и се събуди едва когато той влезе в стаята й.