Ги Мопасан - Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Жана беше готова да се качи в колата, когато баронесата слезе по стълбата, поддържана от едната страна от мъжа си, а от другата от една едра камериерка, снажна и силна като момък. Тя беше нормандка от областта Ко и изглеждаше най-малко на двадесет години, макар че едва ли имаше осемнадесет. В семейството се държаха с нея почти като с втора дъщеря, защото беше млечна сестра на Жана. Казваше се Розали.

Главната й длъжност се състоеше в това — да подкрепя при ходене госпожата, която от няколко години, вследствие хипертрофия на сърцето, бе станала огромна и постоянно се оплакваше.

Задъхана, баронесата стигна до площадката на стария дом, погледна двора, където шуртяха вади, и промърмори:

— Сякаш не е съвсем разумно!…

Мъжът й отвърна, все още усмихнат:

— Вие така пожелахте, госпожа Аделаид!

Понеже тя носеше тържественото име Аделаид, той винаги притуряше и едно „госпожа“ с почтителен и леко подигравателен вид.

Тя направи още няколко крачки и се качи с мъка в колата. Яйовете се огънаха под тежестта й. Баронът седна до нея, а Жана и Розали се настаниха на отсрещната седалка.

Готвачката Людивин донесе купчина дрехи, натуряха ги на коленете си, донесе и две кошници и ги мушна под краката им. След това се покатери на капрата до чичо Симон и се загърна в голямо одеяло, под което изчезна цялата. Вратарят и жена му дойдоха да се сбогуват и затвориха вратичката на каретата. Те изслушаха последните нареждания за багажа, който трябваше да изпратят после с друга каруца, и колата потегли.

Кочияшът чичо Симон, навел глава и превил гръб под дъжда, се гушеше в дрехата си с тройна яка. Бурята стенеше, блъскаше стъклата, вода заливаше шосето.

Носена от бързия бяг на двата коня, каретата се спусна стремглаво по крайбрежната улица, мина край големите кораби, чиито мачти, напречни прътове и въжа се извисяваха печално като оголени дървета сред разплаканото небе. После се понесе по дългия булевард на хълма Рибуде.

Скоро излязоха сред ливадите. От време на време някоя удавена във вода върба с безжизнено и вяло отпуснати клони се очертаваше мрачно през дъждовната мъгла. Подкованите коне шляпаха из калта, а четирите колела изхвърляха пръски наоколо.

Всички мълчаха. Сякаш и мислите бяха натежали като влажната земя. Маминка, отпусната назад, опря глава и затвори очи. Баронът гледаше унило еднообразните и наводнени поля. Розали, с вързоп на коленете, се беше унесла, потънала в тъпа полудрямка, свойствена на хората от простолюдието. Само Жана като че ли се съживяваше под прохладните дъждовни струи като затворено растение, изнесено на свеж въздух, и нейната бликаща радост като разлистен храст пазеше сърцето й на завет от всяка печал. Макар че не говореше, искаше й се да пее, да протегне ръка през прозореца, да напълни шепата си с вода и да пие. Приятно й бе да се носи с бързия бяг на конете, да съзерцава безрадостната гледка с чувството, че е защитена от пороя.

Под ожесточения дъжд от лъсналите задници на конете се вдигаха облачета пара.

Лека-полека баронесата задряма. Лицето й, оградено от шест правилни, олюляващи се масури, постепенно се отпускаше, меко поддържано от трите дебели гънки на шията й, чиито последни извивки се губеха в широко разлятата й гръд. При всяко вдишване главата й се издигаше и спускаше, бузите й се издуваха, а из полуотворените й устни излизаше звучно хъркане. Мъжът й се наведе към нея и леко сложи малък кожен портфейл в скръстените на тлъстия й корем ръце.

Докосването я събуди, тя погледна портфейла още не съвсем разсънена с мътен недоумяващ поглед. Портфейлът падна и се разтвори. В каретата се пръснаха златни монети и банкноти. Баронесата се разбуди напълно, а веселостта на дъщеря й се изля в буен смях.

Баронът събра парите, постави ги на коленете на жена си и каза:

— Ето, мила, какво остана от чифлика „Елто“. Продадох го, за да поправя „Тополите“, където ще живеем често занапред.

Тя преброи шест хиляди и четиристотин франка и ги мушна невъзмутимо в джоба си. От тридесет и един наследени чифлика те продаваха вече деветия. Имаха все пак около двадесет хиляди ливри рента в земи, които при добро управление лесно можеха да докарат тридесет хиляди франка годишно.

Понеже живееха скромно, този доход би могъл да им стига, ако в дома им не зееше вечно една бездънна яма — тяхната доброта. Тя пресушаваше парите в ръцете им, както слънцето пресушава водите на блатата. Парите течаха, бягаха, изплъзваха се, изчезваха безследно. Как? Никой не знаеше. От време на време някой от двамата казваше: „Не знам как стана, но днес похарчих сто франка, без да съм купил нещо особено.“