Ги Мопасан - Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Господин Льора, книговодител при господата Лабюз и Сие, братовчед на Акакий Акакиевич, завършил жизнения си път, обесен на едно дърво в Булонския лес. Жорж Дюроа, наречен Бел Ами, не загива на гилотината след една гръмка и изобличителна реч като скромния си прадядо Жюлиен Сорел, а е тържествено венчан от танжерския епископ за милионите на любовницата си госпожа Валтер чрез ръката на нейната дъщеря Сюзан. Какви роднинства, ще възкликне някой. Защо не, нима литературните герои нямат съдбата на хората, нима те не повтарят в сгъстен вид цялата панорама на човешкото роднинство и не прескачат границите на страните и границите на епохите по-лесно от тях? А какво би правил и как би се чувствувал във френската литература Кола Брьонон, ако не беше правнук на чичо Матийо — недодялан, но непобедимо присмехулен предтеча-нормандец, който дяла свещени фигурки?

Територия, роднинство, сцена на живота, кулиси, задни стълбища, а всъщност това са поля с оттенъци на небе и огрени жита, меандри на невидими рекички, вливащи се в отраженията на луната, пасища с изхвърчащи птички, ажурени светлини от неподвижни клони в недостатъчно уморен есенен лес, следи от копита на животни в мека почва, червена и изпълнена с мравки, гумна и купи сено, широки дворове зад къщи със стръмни покриви и задни вратички, които потракват глухо в звъна на следобедни камбани под оловно небе, дървени обувки под костеливи крака, изгърбени над полята ръце и уши, които броят всяко су, бели нормандски шапчици над издути кореми, пълни с незаконородени деца, яйца, които ще излюпят пиленца изпод могъщите мишници на един парализиран, непобедим смях на пияни селяни, които продават жена, измервайки я в кубически метри вода, непоносима самота в душата на художник, изгубен сред дюните на човешкото спокойствие, пословично обожание, излязло изпод хиляди поправени и доплетени столове. Какво е това? Някакво магическо шествие, лиричен пасторал или средновековна мистерия, платна на фламандски майстори или водни стихове от пияни поети на шестнадесетия век? И как се омесват те със салоните, с титлите и ордените, с фалшивия блясък на истински скъпоценности, с кръвта по окопите и следвоенния сифилис, с бедрата на един капитан-красавец и простреляния череп на смел благородник, уплашен пред дуела?

Нищо странно. Това е същата сцена, същата територия, същото роднинство, това са същите кулиси и задни стълбища, изпълнени с воня, най-фини аромати от кухните и есенции от Изтока, това е същият разврат на имащите и тихото всекидневно размножаване на нямащите, същите страсти за земя и пари, за имот и светски достояния, за власт и политика. И зад тях с лице, осенено от полуусмивка, полугримаса, върви един човек, вече прегърбен, вече само по една-единствена пътека и събира камъчетата по нея. Това съм аз, това съм аз, това съм аз — повтарят устата му, а очите търсят в бялата пътека и територията, и сцената, и роднинството, и кулисите, и задните стълбища. Този човек е Ги дьо Мопасан, а пътеката е алея в една психиатрична клиника, където той ще намери сърцето и мозъка си, досега отдалечени на двата полюса на планетата, за да ги събере в едно. Той вече е изживял съдбата на писателя, да се размножи по законите на изкуството в хиляди човешки съществования — да бъде и герой, и убиец, и неблагодарен син, и скромен патриот, и проститутка (от двата пола), и политически аферист, и майка, която изгаря нашественици, и корсиканка, насъскала кучето си за вендета, и милионер, и гладен ратай, и ревнив граф, и войник в Алжир, и продажен журналист, и мечтателна романтичка, и поругано дете, и друго, скрито в шкафа и излязло на бял свят. Той вече е бил зад всички кулиси на човешките страсти, преминал е през всички спектри на характера, възрастта, пола, имотното състояние, изминал е напред и назад бъдещите и миналите епохи и доиздишва с облекчение въздуха на собствената си епоха — миазмите на Третата република. Той знае цената на една женитба с четири деца от четири различни мъже, на един развод с излъгана жена, която го е създала, той вече е бил ратай, костелива англичанка, глух тъст, парализиран кръчмар, жена, която ражда изроди, за да ги продава по цирковете, йезуит-абат, съпруг, който бута количката на греха в една буреносна нощ, министър — заварен в чуждо легло и свален за един миг, да изброяваме ли? Какво не е бил, къде не е ходил, какво не е изпитал? Колко пъти е лъгал и е бил мамен, колко жълтици е прахосал, и колко су е спестил, как се е раждал незаконно и е бил пронизван от пруски щикове, колко пъти се е задъхвал от непосилна любов и е изпитвал нечовешки разочарования, колко пъти е лягал в това необхватно легло заедно с аристократите и куртизанките, с хетерите и ратайкините, с банкерите и слугините, колко пощенски коли и влакове е сменил, така както се сменят смехът и плачът. Навън се чуват крясъците на драскачите — те търсят скандала, но той вече не ги чува. Търси камъчетата, вдига ги от своята последна пътека и повтаря — това съм аз, това съм аз, това съм аз. Не, не си ти, не си ти, не трябва да бъдеш ти — повтаря му в тихата руанска нощ в гостната с плюшените канапета учителят Флобер, ти трябва да стоиш отстрани, да наблюдаваш всичко, студен и безстрастен. Ти трябва да изследваш всичко като анатом, без никакво чувство, без никаква близост, остави ги те да правят нещата сами, сами да се раждат, сами да умират, сами да се изнасилват и сами да понасят разстрела на окупаторите, сами да се ревнуват и да трупат състояния, сами да ги пропиляват и пропадат в бездната. Извади си краката от вонящото блато, ще потънеш, излез от леглото, ще се стопиш в него, не обръщай внимание на любовта, ще те изгори… Листа хвърчат, смачкани в коша, седем години каторга при Флобер, нито един ред, готов за публикуване — рано е още, рано е още, рано е още, за да дойде най-после сборникът „Медански вечери“ в 1880 година, където Зола и неговите приятели ще включат „Лоената топка.“ Ти не си Лоената топка, усмихва се учителят Флобер през очилата, за да напише поредното противоречиво писмо на Луиз Коле и да изпъшка, когато остане сам в гостната: „Ема, това съм аз!“