Ги Мопасан: Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Това съм аз, това съм аз, това съм аз, повтарят пръстите и устата на един прегърбен човек по алеята и камъчетата не чуват, не знаят за своето човешко и литературно съществование. Те още не знаят. Необходима е една човешка ръка и една човешка уста, за да оживеят, но те ще се появят едва на 5 август 1850 година, същата година, когато издъхва необхватният Балзак. Ръката и устата на Анри-Рене-Албер-Ги дьо Мопасан, роден в Турвил сюр Арк, близо до Диеп, Нормандия. Необходим е бил един старинен аристократичен род по линия на бащата и една будна интелигентска издънка на буржоазията по линия на майката, сестра на поета-романтик Алфред дьо Поатвен, за да може момчето, постъпило в духовна семинария, скоро да бъде изключено от нея, а младежът, завършил Руанския лицей, да продължи в Юридическия факултет, за да не го завърши. И оттук, след като никога досега не е знаел какво е, ще започне да се учи да казва — това съм аз, и това, и това, и това, до 4 юли 1893 година, когато очите му ще се затворят за света, а светът ще се отвори вечно за неговите творения. Сърцето и мозъкът, пръснати на двата полюса на планетата, ще се съберат в едно и ще се роди от роднинството, от сцената, от кулисите и задните стълбища, от чифлишките поля и бедните селски зимници, от салоните и окопите, от коловозите и леглата онази блестяща планета, която близо век вече кръжи около нас в бездънното небе на литературата и ни огрява и денем и нощем със своята искряща светлина.

А ние все още го виждаме в алеята. Не, това е друга алея, алеята на вечността. Ето ги двамата, уловени под ръка с Антон Павлович, и двамата споходени от същите сенки и същите грохоти, от риданията и възторзите, от усмивките и сълзите, задушавани от същата тази безмерна любов към човека и неговото ненакърнимо достойнство. Сигурно затова можем да сбъркаме някое ландо с някой тарантас, и двете возила пълни с генерали и аркашки, с нотариуси и тайни статски съветници, със същите номера, състояния, фатални карти и утринни разкрития. Да ги оставим да се разхождат, увлечени в непонятен за нас разговор, а ние да се вгледаме в камъчетата по алеята. Тогава Лоената топка отново ще ни заприлича на Жана д’Арк, старият Савал отново ще заплаче за пропуснатия си живот, мис Хариет пак ще намери бога на любовта си в бездънния кладенец. Баба Соваж отново ще запали бедната си хижа, пълна с пруски войници, и ще застане пред разстрела горда и с писмо в ръка. Жана де Во пак ще въздъхне за съдбата си между своя изгрев и своя залез, а Пиер ще замине с парахода „Лотарингия“ по оня маршрут, който води към нищото. И ако детето пак излезе от шкафа, разплакано и схванато пред смаяните очи на майка си, проститутката, и плиткочувствения буржоа, дошел тук да намери отговор на самотната си похот, и ако двамата приятели пак станат герои пред пруските куршуми, без дори да са подозирали това, то ние можем да изскочим от шкафа на всекидневието и да застанем пак пред куршумите на пошлостта, за да осъдим още веднъж буржоазността, най-страшната чума на човечеството, за да осъдим войната, порока, парите, низките страсти, за да обгърнем не само физическата, действената територия на тази планета, но и нейните морални сияния.

Още тогава, с първия сляп крясък към света, в прага на задушната августовска нощ, пред леглото на неговото раждане се бяха изправили гигантските орисници, за да начертаят траекторията на тази планета във вечността, и заедно с това и кратките години на земния му живот — Рабле и Лабрюйер, Балзак и Стендал. Те вече светеха над него, вече му посочваха примера си, вече бяха изминали своите алеи и събрали своите безбройни камъчета. Какво му предстоеше — четиридесет и две години и единадесет месеца живот — седем романа, повече от триста разказа, безброй статии и есета. „Балзак живя от петдесет хиляди кафета — бе възкликнал Жюл Мишле — и умря от петдесет хиляди кафета.“ А от какво живя и от какво умря синът на Нормандия? Мълчание. Планетата кръжи над нас, осветява нашите дворове и шкафове, ръцете ни, които се вдигат или спускат над земята и над земните творения, над устата ни, които поглъщат земните блага, над очите ни, които обхващат земните простори и търсят тяхната тайна, над разума ни, който се мъчи да задуши безумието и унищожението, над сърцата ни, които бият като камбани за човешко щастие, правда, мир, прогрес и комунизъм.

От какво умря великият нормандец?

Покъртен, Лев Николаевич Толстой ще обърше една вселенска сълза от всевиждащото си око и ще каже в 1894 година: „Трагизмът на живота на Мопасан се състои в това, че като живееше в най-ужасната по своята уродливост и безнравственост среда, със своя талант, с необикновената светлина, скрита в него, той се издигна над мирогледа на тая среда и вече наближил освобождението си, вече задишал въздуха на свободата, изгубва в тази борба последните си сили и без да може да направи последно усилие, загива, без да се освободи…“