Ги Мопасан - Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Точно над двете действуващи лица на условна далечина се виждаха пет малки закръглени къщички с островърхи покриви, а по-горе, почти по небето — яркочервена вятърна мелница. Всичко това бе преплетено с големи шарки, изобразяващи цветя.

Гоблените на другите две страни много напомняха първия, само че на тях от къщурките излизаха четири човечета, облечени по фламандски, вдигнали ръце към небето в знак на крайно изумление и гняв.

На последния гоблен беше изобразена дама. До заека, който все още пасеше, лежеше, проснат на земята като мъртъв, младежът. Впила взор в него, младата дама пронизваше гърдите си с шпага, а плодовете на дървото бяха почернели. Жана бе загубила вече надежда да разбере нещо, когато зърна в един ъгъл някакво толкова микроскопично животинче, че ако заекът бе жив, би могъл да го лапне като стрък трева. И все пак това бе лъв.

Тогава тя разпозна злополучната легенда за Пирам и Тисба и макар че се усмихна на наивността на рисунките, стана й драго, че ще бъде обкръжена от тази любовна история, която ще й нашепва безспир скъпи надежди, и всяка нощ над съня й ще витае тази древна, легендарна обич.

Останалите мебели бяха смесица от всевъзможни стилове. Мебели, оставали в семейството от всяко поколение, които превръщат старите къщи в същински музеи, където всичко е смесено. От двете страни на великолепен скрин в стил Луи XIV, обкован с блестящи медни плочки, стояха кресла в стил Луи XV, все още обвити в старата коприна на цветчета. Бюро от розово дърво бе поставено пред камината, на която имаше под кръгъл похлупак един часовник от времето на Империята.

Той представляваше бронзов кошер, висящ на четири мраморни колонки над градина с позлатени цветя. Тънко махало излизаше от кошера през продълговат отвор и разхождаше вечно над цветята пчеличка с крилца от емайл. На предната страна на кошера бе вдълбан цифреник от цветен фаянс.

Часовникът отзвъни единадесет часа. Баронът целуна дъщеря си и се оттегли в стаята си.

Жана си легна със съжаление.

Тя хвърли последен поглед на стаята си и чак тогава загаси свещта. Но вляво от леглото, което само откъм главата се допираше до стената, имаше прозорец, откъдето сноп лунна светлина струеше и се разливаше по пода като светло петно.

По стените пробягваха отражения, бледи отблясъци, които нежно милваха застиналите в любов Пирам и Тисба.

През другия прозорец, откъм краката, Жана съзираше голямо дърво, окъпано в мека светлина. Тя се обърна настрана, затвори очи, но след малко ги отвори наново.

Струваше й се, че още се полюлява, друсана от каретата, в главата й все още шумеше тропотът на колелата. Тя полежа отначало неподвижно, като се надяваше, че така най-сетне ще заспи. Но безпокойството на душата й полека-лека се предаде и на тялото й.

Усети тръпки по краката си, нарастващо трескаво възбуждение. Тогава стана и боса, с голи ръце, прилична на привидение в дългата си нощница, прекоси светлото петно, разляно на пода, отвори прозореца и се загледа навън.

Нощта беше светла като ден. Девойката разпозна мястото, което бе обичала някога в най-ранното си детство.

Право срещу нея се жълтееше като масло сред нощната светлина обширна морава. Две гигантски дървета се извисяваха на двата й края пред замъка: на север — един явор, а на юг — липа.

В края на просторната ливада малка горичка заграждаше имението, защитено от морските бури с пет реда стари брястове, разкривени, превити, разядени, пресечени като покрив от вечно бушуващия морски вятър.

Този своеобразен парк граничеше отляво и отдясно с дълги алеи от стройни тополи, наричани peuples в Нормандия. Те разделяха жилищата на собствениците на двата съседни чифлика, единия на семейство Куйар, а другия на семейство Мартен.

Тези тополи бяха дали и името на замъка. Отвъд оградата се простираше обширна, необработена равнина, обрасла с тръстики, където ден и нощ морският вятър свистеше и лудуваше. По-нататък равнината внезапно свършваше с бяла, стръмна, стотина метра висока скала, чието подножие се къпеше от морските вълни.

Жана виждаше в далечината набраздената повърхност на вълните, сякаш заспали над звездите.

Умиротворена в отсъствие на слънцето, земята излъчваше всичките си ухания. Около долните прозорци се виеше жасмин и тежкият му мирис се смесваше с лекия дъх на разпукващите се листа. Полъхваше тих ветрец и донасяше острия вкус на солен въздух и изпаренията на гнили водорасли.

Девойката дишаше с наслада. Полският покой я успокои като освежителна баня.