Ги Мопасан - Нормандска шега

— Прекрасно, драги, наистина прекрасно.

След вечеря разказвахме ловджийски приключения и случки.

Един общ стар приятел господин Бонифас, голям ловец и голям пияч, весел и остроумен здравеняк, разумен философ, от онези иронични и примерени мъдреци, у които това качество се изразява в хапливи смешки, но никога не и в тъжни истории, изведнъж каза:

— Знам аз една доста странна ловджийска история или по-скоро трагедия. Никак не прилича на историите от тоя род. Затова и никога не съм я разказвал, понеже мисля, че никому не ще се стори забавна. В нея няма нищо симпатично, разбирате ли, искам да кажа, че не предизвиква оня интерес, който хваща, очарова или вълнува приятно. Както и да е, ето в какво се състои работата:

„Бях на около тридесет и пет години и ловувах като бесен. По онова време притежавах много усамотена земя в околностите на Жюмиеж, обкръжена от гори и много добра за зайци. Ходех там всичко на всичко по за четири-пет дена годишно съвсем сам, понеже нямаше условия да водя приятели.

Бях оставил за пазач един пенсиониран стражар, човек добър, буен, строг в службата, страшен за бракониерите, който не се боеше от нищо. Той живееше сам, далеч от селото, в една малка къща или по-скоро хижа с две отделения — кухня и изба долу и две стаи на горния етаж. Една от тези стаи, нещо като кутийка, колкото да побере едно голямо легло, един шкаф и един стол, беше запазена за мене.

Чичо Кавадие заемаше другата. Като казах, че беше сам в тая къща, изразих се неправилно. Той беше взел при себе си някакъв племенник, четиринадесетгодишен нехранимайко, който ходеше да пазарува в селото, отдалечено на три километра, и помагаше на стария в работата му.

Тоя дангалак — дълъг, сух, някак извит, имаше такива редки, жълти, леки като пух от скубана кокошка коси, че сякаш беше плешив. Освен това имаше огромни крака и гигантски ръце, ръце на великан.

Беше малко кривоглед и никога не гледаше в човека. Действуваше ми както вонящите животни. Тоя хлапак беше пор или лисица.

Той спеше в нещо като дупка горе срещу тясната стълба, която водеше за двете стаи.

Но през време на кратките ми престои в «Павилиона» — така наричах тая къщурка — Мариус отстъпваше которката си на една старица от Екоршвил на име Селест, която дохождаше, за да ми готви, тъй като буламачите на чичо Кавалие наистина не бяха на висота.

И тъй, вече познавате действуващите лица и мястото на действието. Ето ви сега и историята!

Случи се през 1854 година, 15 октомври — добре си спомням тая дата и никога не ще я забравя.

От Руан потеглих на кон, следван от кучето си Бок, един голям загар от Поату, с широки гърди и силни челюсти, който се вреше из трънаците като понтодиерски яребичар.

Пътническата ми чанта беше закрепена на седлото отзад, а пушката ми висеше през рамо. Беше студен ден, духаше силен, тъжен вятър. По небето се гонеха мрачни облаци.

Докато се изкачвах по склона Кантльо, гледах широката долина на Сена, която реката пресичаше със змийски извивки чак до хоризонта. Вляво Руан извисяваше в небето своите кули, надясно погледът се спираше на далечните гористи склонове. После прекосих Румарската гора ту ходом, ту в тръс и към пет часа стигнах пред «Павилиона», където ме чакаха чичо Кавалие и Селест.

Вече десет години поред се явявах по същото време, по същия начин и същите уста ме поздравяваха със същите думи:

— Добър ден, господине наш. Добре ли сте със здравето?

Кавалие почти не се бе изменил. Той устояваше на времето като старо дърво. Но Селест, особено през последните четири години, беше станала неузнаваема.

Тя се бе някак прекършила одве и макар все нещо да работеше, ходеше толкова наведена напред, че горната част на тялото й образуваше почти прав ъгъл с краката й.

Старицата беше много предана, винаги се вълнуваше, когато ме виждаше да пристигам, и при всяко мое заминаване ми казваше:

— Да си мислим, че може да ни е за последно, мили господине наш.

И плахото, разстроено сбогуване на тази клета прислужница, отчаяното й примирение пред неизбежната смърт, която положително беше близка за нея, всяка година свиваше странно сърцето ми.

И тъй, слязох от коня и докато Кавалие, с когото се бях вече здрависал, отвеждаше животното към малката сграда, приспособена за яхър, влязох, последван от Селест, в кухнята, която служеше и за трапезария.

После дойде и пазачът. Веднага видях, че лицето му не е както обикновено. Изглеждаше загрижен, не на себе си, разтревожен.