За рибаря сушата е ограничена, а в нощния мрак, когато няма луна, реката е безгранична. Морякът не изпитва същото нещо в морето. Наистина морето е често пъти сурово и страшно, ала то крещи, реве, то е лоялно; а пък реката е мълчалива и коварна. Тя не заплашва, а си тече винаги безшумно, и това вечно движение на течащата вода е за мене по-страшно, отколкото високите вълни на Океана.
Някои мечтатели смятат, че морето крие в недрата си безбрежни синкави страни, дето удавниците плуват наред с грамадните риби посред чудновати гори и кристални пещери. Глъбините на реката са черни и в тях човек изгнива в тинята. И все пак реката е хубава, когато лъщи под лъчите на изгряващото слънце и се плиска лениво между бреговете си, обрасли с шепнещи тръстики.
Поетът е казал за Океана!
Вълни, вие пазите страшната тайна,
пред вас на колене са майките в плач!
За нея при прилив си шепнете вие,
затуй безнадеждност в гласа ви се крие,
когато към нас се насочвате в здрач 1 1 Стиховете преведе П. Симов.
!
Е добре, аз мисля, че историите, които тънките тръстики нашепват със своите слаби, приятни гласове, трябва да са много по-злокобни от печалните драми, които ни разказва ревът на вълните.
Но понеже искате да ви разправя някои от моите спомени, ще ви разкажа едно чудно приключение, което ми се случи тук преди десетина години.
Живеех както и днес в къщата на баба Лафон, а един от най-добрите ми другари, Луи Берне, който вече се отказа от лодкарството, от помпите си и своето неглиже, за да стане член на държавния съвет, се бе настанил в село С…, на две левги по-долу. Ние вечеряхме винаги наедно ту у дома му, ту у нас.
Една вечер, когато се връщах самичък и доста уморен, като влачех с мъка голямата си лодка, една лодка-океанка, дълга дванадесет стъпки, с която си служех винаги нощем, спрях се за няколко секунди да си поема дъх близо до едно място, обрасло с тръстики, татък, на около двеста метра преди железопътния мост. Времето беше великолепно; луната светеше, реката блестеше, въздухът беше тих и приятен. Тоя покой ме вкара в изкушение; помислих си, че ще бъде добре да изпуша една лула на това място. Мисълта ми бе последвана от действие: хванах котвата и я хвърлих в реката.
Лодката се спусна по течението, докато да се изопне веригата, а след това спря; и аз седнах в задната част на лодката върху овчата си кожа колкото се може по-удобно. Не се чуваше нищо, нищо. Само от време на време ми се струваше, че долавям слабото, почти неуловимо плискане на водата о брега и виждах групи по-високи тръстики, които добиваха странни очертания и сякаш сегиз-тогиз се мърдаха.
Реката беше съвсем спокойна, но аз се чувствувах развълнуван от необикновеното мълчание, което ме заобикаляше. Всички животинки, градински и водни жаби, тия нощни певци в блатистите места, мълчаха. Ненадейно вдясно от мен, срещу мен, изкряка жаба. Аз потреперих: тя млъкна; не чух вече нищо и реших да попуша малко, за да се развлека. Все пак, макар че бях прочут пушач на лули, това не ми се удаде: още при първото кълбо сърцето ми се превърна и аз престанах да пуша. Почнах да си тананикам, ала гласът ми не вървеше; тогава се проснах в дъното на лодката и загледах небето. Известно време стоях спокойно, но скоро леките движения на лодката започнаха да ме тревожат. Стори ми се, че тя прави гигантски зигзаги и се докосва едно след друго до двата бряга на реката; след това ми се стори, че някакво същество или някаква невидима сила я дърпа полека към дъното на реката, а после я отпуща, за да я остави да падне. Аз се клатех също както през време на буря; чух шум наоколо; изправих се с един скок: водата лъщеше, всичко беше спокойно.
Разбрах, че нервите ми са малко разстроени и реших да си отида. Дръпнах веригата, лодката се разклати, но усетих някакво съпротивление; дръпнах по-силно, ала котвата не изскочи; бе се закачила за нещо на дъното на водата и не бях в състояние да я издърпам; започнах да дърпам отново, но напразно.
Тогава с помощта на веслата обърнах лодката и я пуснах оттам, отдето идва течението, за да се измени положението на котвата. Ала напразно, котвата не мръдваше; ядосах се и задрусах бясно веригата. Никакво мръдване. Седнах обезкуражен и се замислих над положението си. Не можех и да мисля, че ще успея да скъсам веригата, нито, че ще я откъсна някак от лодката, защото веригата беше грамадна и беше закована за предния край на лодката около едно дърво, по-дебело от ръката ми; но понеже времето продължаваше да бъде много хубаво, мина ми през ума, че навярно скоро ще видя някой рибар и ще го повикам на помощ. Моята несполука ме успокои; седнах и най-после можах да изпуша лулата си. Имах една бутилка ром, изпих две-три чаши и моето положение ми се видя смешно. Времето беше много горещо, така че в краен случай можех, без голямо затруднение, да прекарам нощта на открито.
Читать дальше