Ги Мопасан - Нормандска шега

Бързо затворих дебелата дъбова врата, навлякох брича си, спуснах през прозореца най-напред кучето с въже, което направих от чаршафите, после хвърлих дрехите си, ловджийската чанта и пушката и на свой ред слязох по въжето.

Започнах да викам с все сила:

— Кавалие! Кавалие! Кавалие!

Но пазачът не се събуждаше. Той спеше дълбоко като всеки стар стражар.

През долния прозорец виждах, че целият приземен етаж се е превърнал в разпалена пещ и открих, че е бил напълнен със слама, за да може огънят да поеме по-добре.

Значи, къщата беше подпалена!

Пак закрещях бясно:

— Кавалие!

Тогава ми мина през ум, че може димът да го е задушил. Внезапно ми блесна една мисъл — сложих два патрона в пушката и гръмнах право в прозореца му.

Шестте стъкла се пръснаха в стаята на прах. Тоя път старият чу и се появи на прозореца — замаян, по риза, объркан главно от светлината, която ярко озаряваше цялата предна страна на жилището му.

Извиках му:

— Къщата ви гори. Скочете през прозореца, бързо, бързо!

Пламъците изведнъж лумнаха през долния отвор, подлизаха стената и се издигнаха до него. Щяха да му преградят пътя. Той скочи и падна на краката си като котка.

Беше крайно време. Сламеният покрив се пропука през средата, над стълбището, което образуваше нещо като комин за огъня долу. И огромен огнен сноп се издигна във въздуха, разпери се като шадраван и посипа с дъжд от искри всичко около къщицата.

След няколко мига от нея остана само куп пламъци.

Съсипан, Кавалие запита:

— Как ли е станало?

Отвърнах:

— Подпалили са откъм кухнята.

Той прошепна:

— Кой може да е подпалил?

И отгатнал изведнъж, аз казах:

— Мариус!

Старият разбра. Той заекна:

— Ох, Христе, Богородице! Затова значи не се прибра.

Но изведнъж страшна мисъл прекоси съзнанието ми. Изкрещях:

— А Селест? Селест?

Той не отвърна, но пред нас къщата се срина — превърна се в блестяща, ослепителна, кървава купчина жарава, в огромна клада, в която клетата жена навярно беше вече сама станала на въглен, червен въглен от човешка плът.

Не бяхме чули никакъв вик.

Но огънят се разпространяваше вече и към близкия навес, аз изведнъж се сетих за коня си и Кавалие се спусна да го отвърже.

Едва беше отворил вратата, когато едно гъвкаво тяло се хвърли бързо между краката му и го повали по лице. Беше Мариус. Бягаше с все сила.

В миг мъжът се изправи. Понечи да изтича, за да хване злосторника, но разбра, че не ще успее, и обхванат от неудържима ярост, отстъпвайки на един от онези необмислени, мигновени пориви, които човек не може нито да предвиди, нито да спре, той грабна пушката ми, която лежеше на земята до самия него, вдигна я и преди да успея да направя каквото и да било движение, стреля, без дори да знае дали оръжието е пълно.

Един от куршумите, които бях сложил, за да предупредя Кавалие за пожара, не беше изстрелян. Той засегна беглеца в гърба и го повали по лице, облян в кръв. Момчето веднага започна да рине земята с ръце и с колене, сякаш искаше да продължи да тича пълзешком, като смъртно ранен заек, когато види да се приближава ловецът.

Спуснах се към него. То вече хъркаше в предсмъртна агония. Умря, преди къщата да изгасне. Не произнесе нито дума.

Все още по риза, с голи крака, Кавалие стоеше прав до нас, неподвижен, слисан!

Надойдоха хора от селото, отведоха моя пазач. Беше като луд.

На делото се явих като свидетел и разказах подробно случката, без нищо да променям. Оправдаха Кавалие. Но той изчезна същия ден, напусна областта.

Никога не съм го виждал оттогава.

Ето, господа, моята ловджийска история.“

Миналото лято бях наел малка полска къщичка на брега на Сена, на няколко левги от Париж, и ходех да спя там всяка вечер. След няколко дни се запознах с един от моите съседи, тридесет-четиридесет годишен човек, които наистина беше най-интересният тип, какъвто съм виждал някога. Беше стар страстен лодкар, който прекарваше постоянно край водата, винаги по водата, всякога във водата. Навярно е бил роден в лодка и сигурно ще умре при последното си гребане.

Една вечер, когато се разхождахме край Сена, аз го помолих да ми разкаже някои анекдоти из лодкарския си живот. И ето че веднага тоя добряк се оживи, преобрази се, стана красноречив, почти поет. Той имаше в сърцето си една велика, всепоглъщаща, непреодолима страст: реката.

— О! — каза той. — Колко спомени имам по тая река, която виждате да тече ей тука край нас! Вие, жителите на улиците, не знаете какво нещо е реката. Ала чуйте как лодкарят произнася тая дума. За него реката е тайнствено, дълбоко, незнайно нещо, страна на миражите и фантасмагориите, дето нощем виждаш несъществуващи неща, дето чуваш непознат шепот, дето тръпнеш, без да знаеш защо, също както когато минаваш през гробища; и наистина реката е най-зловещото гробище, в което човек няма гроб.