Ги Мопасан - Нормандска шега

— Как изглежда той? — питаше тя.

— Не зная. И аз не съм го виждал.

— Възможно ли е? Да имаш син и да не го познаваш. Да се страхуваш от него, да го отхвърлиш като някакъв позор.

За нея това беше ужасно.

Вървяха по дългия път, изнемощели от слънчевия плам, изкачваха нескончаемата стръмнина.

Тя поде:

— Не би ли казал човек, че това е възмездие! Нямах друго дете по-късно. Не, не можех да устоя на желанието да го видя — то ме преследва от четиридесет години. Вие мъжете не разбирате това. Помислете, че съм съвсем близо до смъртта. И да не го видя още веднъж… Да не го видя, нима е възможно? Как съм могла да чакам толкова време? Винаги съм мислила за него. Колко ужасен беше животът ми. Нито веднъж, чувате ли, не е имало ден да се събудя, без първата ми мисъл да е била за него, за моя син. Какъв ли е? О, колко виновна се чувствувам пред него! Трябва ли в такива случаи човек да се бои от обществото? Всичко трябваше да напусна и да отида с него, да го отгледам, да го обичам. Сигурно щях да бъда по-щастлива. Не посмях. Постъпих подло. Колко страдах! О, бедните изоставени същества, как трябва да ненавиждат майките си!

Тя внезапно млъкна, задавена от ридания. Цялата долина немееше пуста под тежката светлина. Само скакалците надаваха своето сухо, продължително цвърчене всред жълтата рядка трева от двете страни на пътя.

— Поседнете — каза той.

Тя се остави да я отведе до края на канавката, отпусна се на земята и закри лице с ръцете си. Белите коси, навити на букли от двете страни на лицето й, се разпуснаха, а тя плачеше, разкъсвана от дълбока мъка.

Мъжът стоеше тревожен срещу нея, не знаеше какво да каже. Прошепна:

— Хайде… бъдете храбра.

Тя стана:

— Ще бъда.

Избърса очите си и тръгна с отсечена старческа походка.

Малко по-нататък пътят потъваше всред група дървета, които закриваха къщите. Дочуха равномерен звучен удар на ковашки чук по наковалня.

И скоро видяха вдясно каруца, спряна пред ниска сграда; под някакъв навес двама мъже подковаваха кон.

Господин д’Апрьовал се приближи.

— Накъде е чифликът на Пиер Бенедикт? — извика той.

Един от мъжете отвърна:

— Хванете пътя вляво, до кръчмицата, и после направо — третата къща след къщата на Поре. Има една ела до вратата. Няма да се объркате.

Завиха наляво. Сега старата жена вървеше съвсем бавно, краката й едва я носеха, сърцето й биеше толкова силно, че тя се задъхваше.

На всяка крачка шепнеше като молитва:

— Господи, о, господи!

И страшно вълнение стягаше гърлото й, караше я да полита, сякаш краката й се пресичаха.

Нервен, леко пребледнял, господин д’Апрьовал й каза неочаквано:

— Ако не можете да се овладеете, веднага ще ни издадете. Опитайте се да се сдържате.

Тя заекна:

— Нима мога? Детето ми! Като си помисля, че ще видя детето си!

Вървяха по селски път, който се провираше между чифлишки дворове, засенчен от двойна редица буки, растящи край канавките.

И изведнъж се озоваха пред една дървена врата, засенчена от млада ела.

— Тук е — каза той.

Тя изведнъж се спря и се огледа.

Дворът беше голям, в него растяха ябълкови дървета. Стигаше до малка къща със сламен покрив. Отсреща бяха яхърът, хамбарът, оборът, кокошарникът. Под навес, покрит с плочи, имаше коли — каруца, двуколка, кабриолет. Четири телета хрупаха зелената трева под дърветата. Черни кокошки скитаха из целия двор.

Никакъв шум. Вратата на къщата беше отворена. Но не се виждаше жива душа.

Влязоха. Черно куче веднага изскочи от някакво буре, търкулнато край една голяма круша, и започна да лае бясно.

До предната стена на къщата бяха наредени върху дъски в права редица сламените куполи на четири кошера.

Като стигна пред дома, господин д’Апрьовал извика:

— Има ли някой?

Показа се едно момиченце, десетгодишно девойче, босо, с мръсни крака, облечено с риза и вълнена пола; изглеждаше стеснително и прикрито. То застана на прага на отворената врата, сякаш за да пази входа.

— Какво искате? — попита то.

— Тук ли е баща ти?

— Не.

— Къде е?

— Не знам.

— А майка ти?

— Тя е с кравите.

— Скоро ли ще се върне?

— Не знам.

И изведнъж старата жена, сякаш се боеше, да не би да я отведат насила, каза забързано:

— Няма да си отида, без да съм го видяла.

— Ще го дочакаме, скъпа приятелко.

Те се извърнаха и забелязаха една селянка, която идваше към къщата — носеше тенекиени кофи; те изглеждаха тежки и слънцето запалваше от време на време по тях блестящ бял пламък.