Ги Мопасан - Нормандска шега

— Тукашен ли сте?

Другият отговори:

— Тукашен съм.

И той вдигна Най-сетне глава — очите на жената и неговите се срещнаха и останаха впити, вплетени едни в други, сякаш двата погледа се бяха вкопчили.

И тя изведнъж каза с променен, нисък и треперещ глас:

— Ти ли си, мъжо?

Той изговори бавно:

— Да, аз съм.

Не се помръдна, продължи да дъвче хляба си.

Повече изненадан, отколкото развълнуван, Левек промълви:

— Ти ли си, Мартене?

Мартен каза само:

— Аз съм.

А вторият съпруг запита:

— Ами откъде идваш?

Първият заразправя:

— От африканския бряг. Налетяхме на плитчина. Трима се спасихме — Пикар, Ватинел и аз. После ни хванаха диваци и ни държаха дванайсет години. Пикар и Ватинел умряха. Мене, ме взе един англичанин, пътешественик, и ме заведе в Сет. Та дойдох…

Мартеновица плачеше, завряла лице в престилката си.

Левек рече:

— Ами сега какво ще правим?

Мартен запита:

— Ти ли си й мъжът?

— Аз!

Те се спогледаха и млъкнаха.

Тогава Мартен огледа децата, които го бяха наобиколили, и посочи с глава двете девойчета.

— Тия ли са моите?

Левек каза:

— Тия са.

Мартен не стана, не ги прегърна, само установи:

— Ей, че са големи!

Левек повтори:

— Какво ще правим?

Недоумяващ, Мартен също не знаеше. Най-сетне реши:

— Ще сторя, каквото кажеш. Не ща да ти навреждам. Пък от друга страна мъчно е с къщата. Аз имам две деца, ти — три. Всеки ще си вземе своите си. Ами майката — за тебе ли, за мене ли? Както искаш, тъй ще стане. Само че къщата трябва да бъде на мене, защото старият ми я е оставил, в нея съм се родил и има документи у нотариуса.

Мартеновица продължаваше да плаче, тихо хълцаше в синята си престилка. Двете големи момиченца се бяха приближили и гледаха тревожно баща си.

Той беше свършил с яденето. На свой ред каза:

— Какво ще правим?

На Левек му хрумна една мисъл:

— Трябва да идем при свещеника. Той ще реши.

Мартен стана и понеже пристъпи към жена си, тя се хвърли, хълцайки, на гърдите му:

— Мъжо, дойде си най-сетне! Мартене, мъжо, дойде си!

И внезапно, пронизана от нещо отдавнашно, дълбоко разтърсена от спомени, които я връщаха към двадесетте й години, към първите прегръдки, тя се вкопчи в него.

Смутен като нея, Мартен я целуваше по шапчицата. Като чуха, че майка им плаче, двете деца при огнището ревнаха едновременно, а най-малкото, в ръцете на втората Мартенова дъщеря, писна пронизително като фалшиво звучаща свирка.

Левек чакаше прав.

— Хайде — рече той, — трябва да я уредим тая работа.

Мартен пусна жена си и понеже се загледа в дъщерите си, майката каза:

— Че целунете баща си де.

Те се приближиха едновременно, със сухи очи, изненадани, малко плахи. И той ги целуна една след друга по бузите звучно, по селски. При приближаването на непознатия малкото се разпищя толкова пронизително, че едва не се засиня.

После двамата мъже излязоха заедно.

Когато минаха край „Търговското кафене“, Левек каза:

— Да бяхме пийнали нещо, а?

— Може — съгласи се Мартен.

Влязоха, седнаха в още празната кръчма и Левек извика:

— Ей, Шико, дай две ракии. Мартен се върна. Мартен, на жената, нали го знаеш? Мартен от „Двете сестри“, дето беше изчезнал.

И кръчмарят — с голям корем, червендалест, подпухнал от мазнини — с три чаши в едната ръка и шише в другата се приближи и запита спокойно:

— Я гледай, та ти си бил значи, Мартене?

Мартен отвърна:

— Аз съм.

— Мисля, че наистина си полудяла, скъпа приятелко, щом си тръгнала да се разхождаш из полето в такова време. От два месеца измисляш все чудатости. Решаваш, ща не ща, да ме отведеш на море, макар че — ето вече четиридесет и пет години, откак сме женени — никога по-рано не ти беше идвало наум подобно нещо. Избираш непременно Фекан, такъв тъжен град; а сега пък толкова си пощръкляла да се движиш, ти, която никога не се помръдваш, че искаш да се разхождаш из нивята през най-горещия ден в годината. Кажи на д’Апрьовал да те придружи — той угажда на всичките ти прищевки. А пък аз ще отида да си поспя.

Госпожа дьо Кадур се обърна към стария си приятел:

— Ще дойдете ли с мене, д’Апрьовал?

Той се усмихна, поклони се със старовремска галантност и каза:

— Ще дойда с вас, където и да отидете.

— Добре, вървете да слънчасвате — заяви господин дьо Кадур. И се прибра в „Хотела при баните“ да полежи час-два.

Щом останаха сами, възрастната жена и нейният стар другар тръгнаха. Тя каза съвсем тихо, като стисна ръката му: